Mommy Daddy You and I

Чаках този следобед с нетърпение. Чаках го с цялото нетърпение на всичките следобеди. Въздухът тежеше от моето следобедно очакване. Имам чувството, че целият свят бе натежал, надул се като бременна в деветия месец, и само чакаше да изроди огромните ми надежди за тази среща.

В бара беше задушно, прашинките танцуваха традиционния си за тези места танц и всяка от тях ме задавяше. Висях на масата – старо, почти загнило дърво, от чиито ръбове излизаха трески като несресана коса – от близо половин час. На масата до мен – група мъже с невчесани кичури, увехнали на челата им. Единият носеше вехт каскет, друг имаше нокът на кутрето, голяма отврат. Играеха белот. Картите се хвърляха по масата с огромно настървение и мигом залепваха за нея, такава жега цареше. Бях започнал да се изнервям.

И друг път бях правил опити. Бях правил опити и да не се вълнувам за опитите си, но не се получаваше. Да се тревожа: моят специалитет. Страшна безвкусица. Срещите с баща ми винаги протичаха по един и същ начин. Аз подранявах, той закъсняваше. Още със закъснението си беше категоричен: не мога да спазвам обещания. Но аз все пак опитвах. Трябваше да опитвам. Трябваше да пробвам всякак, трябваше да съм дал всичко от себе си, трябваше да съм проверил безнадеждността на положението един, два, десет, сто, хиляда пъти. Трябваше, за да съм сигурен, че когато всичко се провалеше поголовно и завинаги, щях да мога да кажа с чиста съвест: „Но аз опитвах! Не видяхте ли как само опитвах!?“

Сервитьорката дойде да ме пита дали няма да поръчам нещо. Не се познавахме, даже не идвах достатъчно често тук, че да ме е запомнила, само на ежегодните срещи с баща си. Беше в неин ущърб да седя на масата половин час и нищо да не си поръчвам. Трябваше да ме изгони. Трябваше да ме изрита от бара. Трябваше да каже: виж, навън още има слънце, излез, разходи се, тя няма да дойде – защото, естествено, щеше да предположи, с цялата простоватост на своето съществуване, че чакам момиче, защото, естествено, кой би чакал баща си толкова дълго и то за пореден път, и то без дори да е сигурен, че ще дойде, и без дори да е сигурен, че някога е идвал.

Но тя, разбира се, не направи нищо такова. Поръчах си една бира.

Той искаше да го спася. Това е всичко, което човек иска от другия – да го спаси. Но аз не можех да го направя. Никога не съм успявал да спася нищо. Не спасих брака на родителите си, не спасих и тях двамата – единият, удавил се в алкохол, самосъжаление и омраза; другият – яростно опитващ се да се задържи на повърхността на живота, изцеден от сили, които ми беше вливал венозно, метавенозно, метафорично, всякак. Всъщност когато другите те подкрепят, те просто се подсигуряват, че и ти ще ги подкрепиш някой ден. Така работи механизмът. Изцеждане за изцеждане.

Не можах да спася: колекцията от играчки от шоколадови яйца, един от малкото физически спомени от баща ми; няколко други колекции след това; детските си книжки; играчките да не говорим; светлата си коса; безстрашието; идеализма. Последният се строши на парчета в деня, в който разбрах, че онези, които обичаш, съвсем може да не са добри хора. Това не ги прави по-малко значими, но отнема от обаянието. Разомагьосва. Прави ги невъзможни за спасение. Просто защото не искат да бъдат спасени. Злото не иска да се спасява. То иска да е зло.

Той искаше да го спася, но аз вече бях направил всичко по силите си да спася себе си от него и не знаех как да повторя упражнението. Не помнех пътя. Бях го изтръгнал до корен. Бях разкроил спомена, а след това бях забравил как се шие.

Оставих една банкнота под празната бирена бутилка и излязох. Беше минал час и половина. Ясно ми беше, че няма да дойде.

Улиците не приличаха на себе си. Не се припознавах в ъглите, в сградите. Ноември, както винаги, не ми напомняше нищо. Носталгията се беше счупила някъде на н-то и нямах представа как да си я върна. Нямах представа дали искам да си я връщам.

Заваля. Телефонът ми звънна. Нямах чадър. Изругах. Скрих се под някаква козирка. Всеки момент можеше да излезе някаква баба и да ми се скара. Номерът ми беше непознат.

Преди да вдигна, си представях как е баща ми, звъннал от уличен телефон – все едно сме в Америка през 40-те, но не ни беше останала никаква романтика, така че вероятно звънеше от вкъщи, плах и пиян, и смразяващо самотен. Още преди да вдигна, ми стана студено. Цялото ми тяло потръпваше в неконтролируеми конвулсии. Страх или студ – все едно беше, двете се оглеждаха едно в друго и ми се надсмиваха. Може би не беше толкова поетично, може би беше дъждът.

Не беше той. Някакъв откъслечен глас изхлипа „Ало“. Пак изхлипа, този път без ало. После пак гласът. Починал. Намерили го. Изпуснах слушалката. Свалих си якето и го захвърлих на земята. Имах чувството, че се задушавам. Понечих да изкрещя, но нищо не излизаше. Очите ми щяха да изскочат от орбитите си. Затичах се.

Сега вече улиците ми бяха познати. Виждах се на всеки ъгъл: все по-малък и все по-малък, сградите ставаха все по-големи и ме поглъщаха, улиците се сгъваха на две и щяха да ме задушат в прегръдките си всеки миг. Тичах и тичах, и тичах. Сега вече тичах и крещях като обезумял: „Но аз опитвах! Не видяхте ли как само опитвах!?“,  тичах и ставах все по-малък с всяка пряка, а виковете ми постепенно се намалиха до нормален говор, после до шепот. Накрая се сподавиха и съвсем изчезнаха, а аз бях станал една прашинка, която подразни носа на баща ми, седнал на същата маса, на която го чаках този следобед. Той кихна, а една жена на съседната маса, която още не познаваше, му каза наздраве.

Тази жена беше майка ми.