на всички студенти: честит осми март

Слушам песен от една зима отпреди две години и покрай осми декември ме хвана една носталгия по неизживените ми студентски години…

Когато слушах Metal & Dust през февруари 2015, зимата вече се разсъбличаше, пролетта под нея показваше плът… пак валеше, валеше ужасно, валеше на парцали, валеше и задушаваше, но и затрупваше разни стари болки, които после се стопяваха със снега. И тогава работех, но не като сега, имах свободно време, купувах си Сароян и Фицджералд за по 2 лв от Славейков, водех радиопредаване, носех кожени якета с огромни шалове… бях си купила онези прекрасни слънчеви очила, които носех и счупени чак до началото на лятото.

През онази зима с Моника излизахме непрекъснато, висяхме в Терминала по цели нощи, после, измръзнали и изтощени, си взимахме по някоя баничка от Алабин (вече ги няма тия закуски) и се качвахме на първия градски. Лягах си и ставах чак към 2–3 на другия ден. Никой и нищо не ме чакаше.

Пишех като луда, като отнесена, слушах Love Like a Sunset почти всяка вечер и пишех, това ми беше ритуалът. Пишех с целия цинизъм, на която една изгубена любов ме бе направила способна, сега като се препрочитам, се чудя какво съм искала да доказвам… Че не могат да ми разбият сърцето, че не го вземам навътре, какво?

Бях много публична за всичките си болки (още съм), дишах ги, но сега си го спомням като обнадеждено време. Като време, бременно с промяна. Която наистина се роди – но пък тя винаги идва така или иначе.

Знам ли. Още носех очна линия. Не носех никакви поли. Четях тъпотии. Не пушех толкова.

Странно, не знам защо, но всички тези неща ми липсват.

Липсва ми това време, макар че не го искам – много е интересно как може да ти липсва нещо, но да не го искаш. Сега живея и мисля различно, последното, което искам, е да купонясвам цяла нощ, да си губя целия следващ ден. Нормално, знам. Просто все пак ми липсва.

Липсва ми понякога и това, че не съм изживяла някакви блажени студентски години, в които само да чета и пиша, и да се развивам, и да обикалям, и да мързелувам, и-и-и.

Харесвам се сега – въпреки всичко. Харесва ми докъде съм. Харесва ми всичко в живота ми – и натовареното ми ежедневие, и бързането даже, и сенките под очите ми… добре де, не ми харесват, просто са си мои, нали.

Чувствам се задвижена някак – и за пръв път в живота си, задвижена от себе си само. Работя усърдно и оувъртайм, защото така ми харесва. Защото виждам ползи. Защото си харесвам работата. Понякога не ми се работи толкова усърдно и не го правя. Това също ми харесва. Харесва ми, че няма натиск от някого – гледам филми, чета книги, слушам разни неща не защото се влияя от някого, а защото така ми харесва. Разчитам повече на собствения си вкус. Отърсвам се от влиянията си някак. Строшавам идолите.

Харесва ми, че съм по-уравновесена. Да, нервачка съм, ДА, хипохондричка съм, но съм по-балансирана.

Нонсенс, знам, но така го чувствам в известна степен. По-малко луда съм (нали все ми казват, че съм приятно луда).

Фактите обаче са, че колкото и да съм се променила от първи курс насам, все още мога да изслушам една песен 17 пъти един след друг.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s