Иван Херцег

Спомена мъжете, които си оставила,
и баща си, който те оставил,
а после седна в поза лотос
и каза, че оттук насетне те няма за никого.

*
Колко градове ще оставим в себе си
един след друг и колко нас ще ни оставят…

*
Косата ти е черна, кърпата – невидима,
и някой здраво те е хванал за ръката,
гледаш ме дълго и внимателно, понеже знаеш,
имаш толкова много за помнене.

*
сякаш би изчезнала тишината, в която
най-добре се разбирахме

*
Далечината е нейното друго, непроизносимо име,
петно до петно, които разтапят тялото.
А сякаш я докосвам и стискам в ръка.
Далечината е нейното друго, непроизносимо име,
дума до дума, които изчезват без оправдание.
А сякаш ги говоря аз,
изкрещявайки буква по буква.

*
Всичко остана недоизказано.
(…)
Всичко остана предчувствие.

*
отнесох те през границата в миналото

*
Бездушно е времето на паралелите на бягството
и не знам вече на кой език да те пазя.

*
Ако можеше да скриеш живота в една дума,
коя би избрала: кристал, всемир,
синьо, неправилност или никога?

*
липсваш ми открай време

*
Бях тогава твой, бях нищо,
както само телата го могат.

Трябва ли още нещо да призная?

Светът има точно толкова светове,
колкото има смърт, колкото са
въздушните джобове в земята
от прогнилото раждане.

На нас вече не ни трябва нито един.

*
Какво направихме?

Близостта винаги се е разбирала от само себе си,
всеки миг готова за предателство.

В мен вече беше вписано изчезването.
В мен само пивката лудост.

Всичко е в камъчетата на брега, казваш,
в сол ще се заровим.

Това е тайната на нереалните.
Така временно ще можеш да ме имаш.

*
Зазиждам двама ни в стихотворение, изгниващо отвътре…

*
Никога не знаеш кой точно може да те съди.
Никога не знаеш кой точно може да те обича.
Кой точно може…

*
Не мога да си представя колко белези имаш.
Отново се обадиха, че баща ти е мъртъв.
Това хубава или лоша новина е?

От “цезаровото сечение” на ръката ти
не тъй отдавна се роди крал-урод,
който оплаква самотата ти, кипяща нощем
като изгнила диня, забравена на масата,
като изоставен научен труд
за езиците, които те издават толкова повече,
колкото повече ги учиш и знаеш,
за всекидневието, което предлага лъжа и почти нищо.

“Добрите момчета и идеалите са заровени – казваш. –
Ужасно съм неправилна.”

Варта е във всяка твоя дума,
като мъртвешка сметана, която предлагаш на света и мен,
солидарност със злото, което те задържа в живота
и връща постоянно към началото
за ново идване на този свят от белезите.

*
Оставаш си мой крехък jazz.
Отвъд не-времето.

*любовта
омекотява неистината на буквите, отнема им силата
и когато ги виждаме, и когато не ги виждаме,
с край в мен, без край в теб.

*
В моето отпътване и в твоето оставане
всичко е неправилност.

*
ТОЕСТ

Не мога да напиша нищо грубо за нея
и затова съм неопределен, неутрален,
само повтарям: „Трябва да се скрием
един от друг.“
Тоест страхливец съм и ревнувам
от мъжете, които ще я любят.
Близостта при такава дистанция
по-тежка е от ръка около шията
без капчица нежност.

Не мога да напиша нищо грубо за нея,
въодушевена е от Брюкнер, крадеца на красотата,
и казва, че Камю е по-добър от всички млади
хърватски белетристи, взети заедно.
Питам я това каква връзка има с поезията,
а тя отговаря, че има и най-добре би било
някои години въобще да не сме ги живели.
Тоест не иска да казва нищо грубо за мене.

*
Пиша на четирите посоки на света и ме няма:
живея като син, приятел, съсед, годеник,
чакам смъртта като самотно дърво,
което липсва във фреските на началото и края,
за отпътуване от думите, които винаги съм имал,
за отпътуване от думите, които ми забрани,
за отпътуване от думите, които премълчах.

[превод: Людмила Миндова]

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s