условно

ако ще тръгваш,
напусни като парче,
което съм слушала до втръсване
(въпреки че музика не ми омръзва).
ако ще се връщаш
(по-добре недей, но все пак,
ако ще се връщаш),
върни се пак в тая форма –
на любима песен, чута случайно по радиото
(след като дълго съм я забравяла),
в някой супертривиален ден.
“ей, я увеличете”,
казвам,
заставам до някой прозорец
и с леко драматичен, леко
влажен поглед
прошепвам (но все пак
достатъчно силно, че всички да чуят):
“толкова обичах тази песен”,
а после много, много тихо –
така, че дори аз да не се чувам,
“и още я помня наизуст”

life in a glasshouse

Почивам си.
Реших, че
нещата, които дълбоко ме вълнуваха,
разместваха, наместваха, раздвижваха,
опорните ми точки, стожерите, всички
митове
на цялото ми съществуване
не са ми важни вече.
Всички истини,
които съм си мислела
за свои,
се строшиха,
всичките ми мъки са бивши.
Толкова нямам за какво да страдам, че
понякога се самонавивам,
измислям си
от нищото
депресии,
поредни вманиачавания:
понякога наистина не знам какво да се правя.
Какво да се правя сега,
когато съм щастлива, знам, че
щастието е чупливо, знам, че
нищо не е вечно
и че съм обречена
да не откривам покой.
Страх ме е колко още щастие
мога да понеса, мисля, че
ще се разстрадам умишлено, боя се, че
цял живот ще е така, че
щастието е единствено в проблясъците
сред морето от печал, като онзи път, в който танцувах
сама след полунощ на ню уейв парчета, макар че
периодът ми беше злостен, но усещах, че мога да съм и добре,
че мога и да живея.
И се ужасявам, че щастието е именно това
и само това,
а всичко останало
е гладка повърхност,
до блясък изчистена,
педантично излъскана,
върху която тайно се моля
да кацне
макар и една прашинка.