life in a glasshouse

Почивам си.
Реших, че
нещата, които дълбоко ме вълнуваха,
разместваха, наместваха, раздвижваха,
опорните ми точки, стожерите, всички
митове
на цялото ми съществуване
не са ми важни вече.
Всички истини,
които съм си мислела
за свои,
се строшиха,
всичките ми мъки са бивши.
Толкова нямам за какво да страдам, че
понякога се самонавивам,
измислям си
от нищото
депресии,
поредни вманиачавания:
понякога наистина не знам какво да се правя.
Какво да се правя сега,
когато съм щастлива, знам, че
щастието е чупливо, знам, че
нищо не е вечно
и че съм обречена
да не откривам покой.
Страх ме е колко още щастие
мога да понеса, мисля, че
ще се разстрадам умишлено, боя се, че
цял живот ще е така, че
щастието е единствено в проблясъците
сред морето от печал, като онзи път, в който танцувах
сама след полунощ на ню уейв парчета, макар че
периодът ми беше злостен, но усещах, че мога да съм и добре,
че мога и да живея.
И се ужасявам, че щастието е именно това
и само това,
а всичко останало
е гладка повърхност,
до блясък изчистена,
педантично излъскана,
върху която тайно се моля
да кацне
макар и една прашинка.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s