life in a glasshouse

Почивам си.
Реших, че
нещата, които дълбоко ме вълнуваха,
разместваха, наместваха, раздвижваха,
опорните ми точки, стожерите, всички
митове
на цялото ми съществуване
не са ми важни вече.
Всички истини,
които съм си мислела
за свои,
се строшиха,
всичките ми мъки са бивши.
Толкова нямам за какво да страдам, че
понякога се самонавивам,
измислям си
от нищото
депресии,
поредни вманиачавания:
понякога наистина не знам какво да се правя.
Какво да се правя сега,
когато съм щастлива, знам, че
щастието е чупливо, знам, че
нищо не е вечно
и че съм обречена
да не откривам покой.
Страх ме е колко още щастие
мога да понеса, мисля, че
ще се разстрадам умишлено, боя се, че
цял живот ще е така, че
щастието е единствено в проблясъците
сред морето от печал, като онзи път, в който танцувах
сама след полунощ на ню уейв парчета, макар че
периодът ми беше злостен, но усещах, че мога да съм и добре,
че мога и да живея.
И се ужасявам, че щастието е именно това
и само това,
а всичко останало
е гладка повърхност,
до блясък изчистена,
педантично излъскана,
върху която тайно се моля
да кацне
макар и една прашинка.

техники за сбогуване със зимата

цяла зима
разпращам по пощата,
за да се отърва.
подписвам хладината
с инициали.
казвам:
не мога повече,
върви си.
хронично изморена съм от теб.
опитах всичко
и, може да се каже,
победих те.
правя напук, нося
поли и рокли, все едно, че е лято;
не обръщам внимание на
слабия си имунитет, смазващата умора и
системното недоспиване.
и даже песните в плейлиста ми вече
не се делят на есенни-летни-пролетни
(виж, не те споменавам дори мимоходом).
справих се отлично тоест:
пратих те по дяволите,
пуснах те да си идеш,
и само ръцете ми четири месеца издават
колко ми е студено отвътре
но ето, че и те
малко по малко
се осмеляват
и връщат цвета си.

you’re looking alright tonight;

Не пиша, защото или нямам време, или нямам желание, или и двете, макар че си мисля за писане доста често, особено напоследък. Даже ми се чете пред хора, ама ще мине това.

Всъщност дойдох, за да споделя, че най-любимата ми група в последните две години (боже, щях да напиша една, но се сетих, че са две и наистина не мога да повярвам, че е минало толкова време) ще свири суперблизо до България и се случва, и е подарък, и е радост, и просто съм толкова екзалтирана в момента, че едвам пиша.

Не съм се вълнувала така за нищо отдавна и искам да го споделя тук, защото блогът ми е задръстен с тъжни и самосъжалителни постове, и искам да избягам от т’ва, искам да го променя някак, защото създавам грешна представа за себе си (на самата мен, но също и на другите).

Албумът на Интерол, с който се запалих, беше саундтрак на май 2015, когато загубих баща си, преди всичко го свързвам (и ги свързвам) с това. О, боже, нали щях да пиша позитивен коментар. Но позитивен е, bear with me. Просто имам нужда да преговоря. Та, тогава го открих, тия китари ми крадяха съня, глада, мислите, отнасяха ме някъде. В една от песните в албума се пее last Friday, I see you in the photo booth и това някак ми напомняше как по-рано, през есента на 2014, май видях баща си в метрото, случайно, разбира се. Още не съм сигурна дали беше той, още не съм сигурна дали ме е видял, никога няма да знам. Но предпочитам да си мисля, че все пак последният път, в който съм го видяла, не е бил толкова отдавна, колкото щеше да е без това припознаване във влака. Друга песен, Same Town, New Story, бях запомнила първо като мелодия, после я нагодих и към текст, и към име на песента. Но отварящата китара просто ме заковаваше, цял ден я слушах в онзи мрачен четвъртък, когато го изпращах.

So I bet she stood by him
through it all.
I bet she stood by him.
When she was pounding on the wall,
she said: It feels like the whole world is up on my shoulders.
Feels like the whole world’s coming down on me.

Това  много точно изразява как се чувствах тогава, наистина целият ми свят се сриваше, а нямаше време (каква тъпотия) за това, имах работа, университет, личен живот, всичко се подновяваше, беше зората на лятото, току-що бях навършила 20 и просто не можех да си позволя да се срина.

Сриването, разбира се, дойде със закъснение, защото такива неща не бива да се отлагат: затова и се опитвам, когато съм нещастна, да позволявам на болката да се лее през мен, да пиша, да споделям, да крещя на целия свят, ако е нужно, че ме боли, защото това е единственият начин. Отвътре-навън. Трябва да пуснеш злото да си иде. Иначе се превръщаш в негов роб. Това е философията ми за живот, знам, че не е правилна за всички, знам, че много хора смятат, че да споделяш в изобилие не води до нищо добро. Неведнъж са ме упреквали: Трябва ли всички да знаят точно какво изпитваш? Не, не трябва. И все пак ми е нужно. Не знам. Само така съм оцелявала досега, само така не съм се побърквала. Знам, че има различни начини да изразиш болката, но за добро или зло (все още не мога да оценя точно дали думите са благодат, или проклятие, мени се настроението ми и за тях, твърде често) единственият начин, по който мога да се изразявам (добре, зле, някак) е като пиша. Това е. Затова пиша и сега, така се събирам. Проблемът с писането е, че казва. Не е толкова абстрактно. Не можеш да кажеш, без да кажеш. И така. А думите винаги водят след себе си други думи, реда го знаем.

След това фамозно лирическо отклонение, което, сигурна съм, за всички е много интересно и което далеч не правя за първи път, да се върна на Интерпол.

Обичам ги заради обречеността им, в която все пак винаги откривам мотивация и път напред, обичам ги, заради текстовете на Пол Бенкс, който наистина е поет (къде-къде по-талантлив от Дилън), обичам ги, защото ме нахъсват да бъда, да правя, да искам.

Ето една тайна: от лятото насам, като си пусна музика и танцувам на нея (т’ва вече съм споделяла, че го правя, въобще не ме е срам, страхотно е, според мен всички трябва да го правят!), има моменти, в които редя 4-5 песни на Интерпол и си представям, че съм на техен концерт.

Ама с всичко. С китарите. С баса. С барабаните. С гласа на Пол. С Пол, който си оставя цигарата на главата на грифа (?) на китарата. С подскачането. С ръцете, които следят ритъма, колкото и неконтролируемо да се мятат във въздуха. С все по-силните тласъци на тялото, когато идва НАЙ-ДОБРАТА ЧАСТ. С пускането на косата в един момент, когато просто всичко ми пречи (напук на факта, че навън винаги съм с пусната коса, вкъщи почти винаги ходя на кок) (ГОСПОДИ, КОЙ СЕ НУЖДАЕ ОТ ТАЗИ БЕЗПОЛЕЗНА ИНФОРМАЦИЯ).  С погледите, които хвърлям на случайни хора из публиката, да споделя екзалтацията. И така. Представям си го само, нали. Дори не предполагам, че може да се случи.

НО ЩЕ СЕ СЛУЧИ. Наистина ще се случи. Уверена съм, че няма да е както съм си го представяла, макар че, няма да лъжа, през идните няколко месеца планирам да си го представям доста често.

I can’t pretend I need to defend some part of me from you.
I know I spent some time lying.

 

“Защо винаги казвах неща, които не биваше? Никой не ме караше насила. Казвах неща, за да угодя на хората, казвах неща, които мислех, че хората искат да чуят и постигах единствено обратния резултат. Не успявах да зарадвам никого. Нима и с писането щеше да стане така, ще пиша неща, които вярвам, че хората искат да четат?”

Ларш Собю Кристенсен, Стръв