Липсва ми ерата на блоговете. Знам, че всички сме се прехвърлили малко или много към други канали (фейсбук, кхъкхъ), знам също, че хората още пишат в блогове (личен опит, пак кхъкам), обаче…
Не знам, помня как като бях 14–15–16-годишна, се заравях в нечий блог и го изчитах от поледна до първа публикация, или пък прескачах от месец на месец, или пък четях само постовете от месеца, който беше тогава, за колкото години назад имаше… или пък го четях на порции, на интервали, на тласъци някакви. Хубаво беше, блог постовете не са като фейсбук постовете, по-комплексни са, говориш повече глупости, защото не очакваш много хора да го отразят, не го правиш за внимание (въпреки че знаеш, че има шепа хора, които те четат, ама в повечето случаи наистина са шепа), не за подайлайкатам, ами ей така, да си драснеш нещо, да си опишеш, да си споделиш, да си направиш спомен. Блог постовете не се нуждаят от структура или дори от някаква завършеност, не се пишат по схема, там си личи много какъв си, просто прозираш… навярно точно защото се чувстваш по-фриволен и необременен от социален натиск. В блога винаги има нещо по-естествено, по-ненатруфено.
Не мога да го опиша точно, просто наистина ми липсва това. Липсва ми писането за споделяне, ненавиждам писането за показване и доказване, един мой текст тук, един мой текст там, блабла, ху дъ фък кеърс. Да, звучи лицемерно, защото и аз споделям насам-натам из фейсбук, ама си го правя за себе си и целенасочено не влизам в никакви… секти. Бе пак с моите глупости и лични правила да съм силна и независима жена.
Айде, стига съм хранила.
Последно само: в блог постовете най-вече ми харесва, че завършеците винаги са особени. Едни такива неумерени. Ненамерени. Искал си да го завършиш някак, не се е получило и си викаш, к’во пък, на кого дължа финал.
//нещо любимо за саундтрак. нещо, което открих в един от любимите си блогове всъщност:
времето тук блика на тласъци – като петрола 