тази песен е девети клас в една маршрутка, завършвах „Цар Плъх“, дето ми я беше дал Калин, боже, наистина ли беше едва в девети клас?! отивах на невролог, казаха ми, че имам тремор, нищо страшно, можело да не се махне с времето, да не съм се притеснявала. носех един бял суитшърт, още носех такива неща, и едни култови, широки бели кецове. много важно, виках си, к’во като ми треперят ръцете, само дето не мога да стана лекар, ама нали не искам и бездруго. в ушите ми звучеше „твърде млада съъъм“. не се махна, де. някои неща не се махат. в повечето време не се и сещам за това, даже не помня, че индикира нещо, защото всъщност нищо не индикира, те си треперят и когато съм спокойна, но все пак повече, когато не съм. понякога се случва някой да ми каже „трепериш“, аз гледам надолу, господи, пак ли, „имам тремор“, заявявам високомерно и винаги се притеснявам, че хората чуват „имам тумор“ и че не знаят какво е тремор, но аз знам, защото го имам и защото гледах „анатомията на грей“ навремето. правя се на голяма от толкова малка.
но е късно вече, те са видeли, че треперя.
до ден днешен ръцете ми ме издават. винаги.
п.с. хм, колко симпатично съвпадение, че кавърът на този албум също е с ръце.
времето тук блика на тласъци – като петрола 