Мисля си понякога: не сме ли се залъгвали
с илюзията за избор, не сме ли се задавяли
с остатъците на безбожието си,
със вярата във нищо.
Докато с теб сме най-самотни, сме самотни скришно.
Докато сме строшавали възможностите
за новата религия в ръба на жалко оцеляващия,
но все пак неизменен нихилизъм. Докато сме отричали
поредния си шанс за случване, за бъднене, за устояване,
защото всеки шанс за щастие е спъвал –
на мене дългата пола, на тебе дългото мълчание.
Докато сме отричали всяко щастливо завръщане.
Докато сме забравяли, могли сме да се учим.
Докато е заяждала все повече вратата между твоя свят и моя
и всички други стари като белега на десния ми крак истории,
с които сме опитвали да се сближим едни със други,
дори неподозиращи, че само в себе си се влюбваме
и пак на себе си разказваме великото страдание –
поради тая насадена знам ли кога още вяра,
че тъкмо тези разкази са обща предпоставка за обичане.
Обаче ако всичко е решено предварително
и вече сме решили всичките решения,
и ако аз и ти сме само кукли в тъмна къща, в тъмна стая,
обречени само нощем на измислици, само нощем на кошмари,
понеже денем други разпределят задълженията,
какъв е смисълът изобщо да прохождаме,
какъв е смисълът изобщо да опитваме.
Все по-натрапчиво яде ме тая мисъл:
възможността да сме е страшно незначителна.