i’ve seen the future and i’ve left it behind

Времето е за преосмисляне и задраскване, ма такова упорито задраскване, дето накрая къса хартията, сякаш за да види какво има под нея.

Снощи (в събота), като вървях, ми хрумна една тъпа* метафора, че електричеството, което тече по трамвайните жици – когато е видимо, а то в София често е – е все едно господ отгоре пуши и като си тръска цигарата, незагасналият още тютюн пада върху жиците, пропуква и угасва.

*За енти път щях да кажа, че нещо, което съм написала, е тъпо. Вече наистина си забранявам да казвам такива неща: ми не, не е тъпо, ако мислех, че е тъпо, нямаше да го напиша и вече съм достатъчно голяма, за да правя хиляди други глупости, така че поне писането да не е едно от тях.

Майка ми току-що в неделя следобед ми каза: време е да се успокоиш и да пораснеш.

Мхм. И е време да спра да ровя в миналото.

Но да, време е да се успокоя и да порасна. Само че не съм сигурна, че ми харесва какво съдържат в себе си тези думи.

Време е да си дам време. Да забавя малко, да си правя нещата с моето темпо и както аз ги искам.

Знам, че все обещавам да не пропадам в носталгии, но просто се чувствам на 100 години напоследък и ме е яд, че не съм на 15, когато времето течеше по-гъсто и от мед, яд ме е, че не съм на 15 през любимото ми време от годината – край на зимата-начало на пролетта, когато всичко започваше отначало, слушах инди за спокойна душа и си бях щастлива и обнадеждена, и нямаше трудни решения и заплетени ситуации, и разбити сърца, и ставане за работа всеки ден, и блабла.

Мъча се, защото не си вярвам и не съм достатъчно смела да си правя грешките, и за толкова години верно ли се научих само да бягам, да си тръгвам и да не довършвам нищо.

Хубаво е, че снощи (снощи наистина) осъзнах, че имам прекрасни приятели, че никой не ме съди за нищо (освен майка ми, боже, освен точно майка ми, колко тъжна констатация) и че каквато и глупост да направя, важните хора, които са останали дотук, ще продължат да остават.

В главата ми изникват много добри метафори, които плуват самотни в околоплодните си води, защото не мога да им построя дом. Пише ми се ужасно много, но не знам какво пиша, когато пиша, не знам какво искам да кажа. Имам ли цел? Трябва ли? Винаги ли ще пиша само в блога си?

Но как иначе да е? Понякога ми се иска да изляза от удобното, но отвън е още по-неудобно, гнус ме е от литературните среди, ето, казвам го, повдига ми се от това какво правят хората, за да ги публикуват, повдига ми се, че трябва да си нечий, за да се сдобиеш с публичност/одобрение, смешно ми е, жалко ми е. Осмислям праволинейността и морала си в последно време и знам, че такива помпозни твърдения вече не ми отиват. Време е да пораснеш. Но не мога, не, нещата не би трябвало да се случват така. Не искам да съм от тях, не искам да съм поредната, не ми е интересно, не ми е запомнящо се.

Предпочитам да ме четат 10 човека, но целенасочено да ми отварят блога, защото им е интересен, отколкото мой текст се приюти тук, мой текст там. О, я стига.

И още. Страх ме е, че порастването е примиряване. Че никой не остава с голямата си любов. Вярвам ли още в голямата любов? Кога станах толкова плашлива и цинична? Какво предстои от тук нататък? Примиряване – с провала, с по-обикновените емоции, с тривиалното, с добре ми е така?

Не ми е добре така.

Бях единственият човек на планетата и на него не можеше да се разчита.“

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s