Заради всички страхове, които се опитват да ми диктуват живота понякога, за това, че понякога побеждават, но още повече за моментите, когато не им давам тази сила.

Едно момиче,
съставено по образ и подобие на страха.
Върти си между пръстите въпросите
и стиска силно – сами да не се зададат.
Тамън на линията на сърцето.
Защото ясно е, че няма нищо,
ни горе, нито долу.
Обърне ли очи да види птиците –
небе, преяло с думи. Думи като облаци:
значението – летливо. С много тълкувания.
И за секунди знаците се прерисуват.
Ако сведе глава, повличат катакомбите,
залъгващи с илюзии за отговор.
Сама потропва в джоба си
и търси да намери нещо късметлийско.
Едно момиче на ръба на пропастта
така и не печели нищо и прехапва си езика.

Следобедът, крепящ се на тънка нишка слънце.
Парченце спомен, прибрано като бъдеща носталгия.
Измисленото наше място, надписано и опаковано.
Подарък, който нито се гледа, нито се ползва,
ненужен символ на празник. Неактуален.
Залепихме етикет, превързахме му панделка.
Понякога даже присядахме.

Оплитаха се думите на паяжина.
Плячката бяхме ние, но със себе си бяхме преяли.
Не се надявахме дори да се надяваме,
не можехме да се излъжем
от чупка светлина, която превъзхождаше със смелостта си,
задето виждаше пролука щастие
във безпощаден спор с асфалтовия град.

Седяхме, обърнали гръб на слънцето.
Седяхме заедно, но непрегърнати.
Въпроси нямаше. Даже не се чудехме
може ли да се повтори нещо,
навярно прекалено заети
да не се повтори.

светло е

(ре)поствам си го и тук

тази песен е пролетен дъжд по прозорците на автобус, който ме води в една къща, пълна с книги и празни стаи. къща, която приютява половината ми лета, а аз се преструвам, че не си ги искам от нея. къща с чинии по стените и оранжеви пердета. къща, в която всичко звучи измислено, нагласено. къща, която вали повече, отколкото всички облаци. къща, в пределите на която единствено съм чувала една конкретна птица, чието име така и не разбрах. къща, в която съм се разпилявала, размечтавала, къща на последни срещи с важни хора и къща, в която има късчета от мен, разпръснати по рамките, по негативите, и къща, дето все ще ми липсва, както мога да си липсвам единствено сама на себе си.