Винаги съм си мислела, че живея в най-западната точка на София, не знам дали е вярно, но все си представям, че слънцето залязва последно при мен, че моите прозорци събират всичките залези. Докато се возех, от лявата ми страна небето вече беше мастилено синьо, светлините на апартаментите, които в мащаб изглеждат просто като светещи квадратчета, подсказваха, че хората се прибират, хората са си вкъщи, времето беше за прибиране, времето беше за връщане. От дясната ми страна слънцето все още се колебаеше, имаше някаква последна светлина, която ми се искаше да среша и пригладя, да си я закътам някъде, когато имам нужда от нея. Натам беше времето за тръгване. Към другото. Постоянно се чувствам така – че съм по средата между двете.

Прибрах се няколко минути по-късно. Кокичетата на масата ми бяха увехнали, а навън вече нямаше и помен от светлина.