Винаги съм си мислела, че живея в най-западната точка на София, не знам дали е вярно, но все си представям, че слънцето залязва последно при мен, че моите прозорци събират всичките залези. Докато се возех, от лявата ми страна небето вече беше мастилено синьо, светлините на апартаментите, които в мащаб изглеждат просто като светещи квадратчета, подсказваха, че хората се прибират, хората са си вкъщи, времето беше за прибиране, времето беше за връщане. От дясната ми страна слънцето все още се колебаеше, имаше някаква последна светлина, която ми се искаше да среша и пригладя, да си я закътам някъде, когато имам нужда от нея. Натам беше времето за тръгване. Към другото. Постоянно се чувствам така – че съм по средата между двете.

Прибрах се няколко минути по-късно. Кокичетата на масата ми бяха увехнали, а навън вече нямаше и помен от светлина.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s