Забравям да забравям и да почвам отначало.
Позволявам да не казваш, че ще бъдем преповторени.
Сюжетът е този, другото е общо взето невъзможно.
Пък защо да трия миналото, като знам, че е важно.
Липсват миговете, във които сме прохождали,
крачките в посока, дето свят се ражда от дума;
също мекото падане, вярата, че си подхожда
нещо със друго. Че сме парчета от общ пъзел.
Не е въпрос на ако, на кога е.
Разпиляването става страшно и необратимо.
Скачам и плача. Падам без перспектива.
Искахме истината, но не точно тая.
От много преговор и хубавото вече е под вето.
Двойно ще отнеме пътят до първа позиция.
Което сме дали, го няма. Взетото –
неотменяемо. Непроявени са и малкото мисли.
Една, разбира се, преобладава: с теб играем нещо като скрабъл.
Само поотделно събираме букви за заедно.
времето тук блика на тласъци – като петрола 