мило дневниче,

За да превъзмогна мрачния съботен следобед, решавам да си направя среща с града. С пола, червило, както си му е редът. И с новите си розови обувки с връзки. Срещата е чудна: отивам в Двореца на изложба, слушам Чайковски и направо мога да почна да се въртя всеки момент от щастие и от малко снобизъм. Тъкмо си мисля колко е съвършено всичко, излизам с бодра крачка и почти подскачам… и стъпвам на една от прословутите плочки с бонус вода отдолу.
Розовите обувки са мокри, но София е почти празна и спокойна, а на мен все още ми е приказно. Все пак в реалния живот приказките завършват, ако не с една изгубена обувка, то поне с един мокър крак.

След това се помотах безцелно из гнусното време, влязох в книжарница, отчаях се, излязох. Поизгубих се малко, опитвайки се да намеря един магазин, от който си бях купила обици с плочи и от който чифт изгубих едната, и все се каня да си купя нови, и все не го правя, ох, с всичко процедирам така. Животът ми е низ от неосъществени (а толкова осъществими!) планове. Не го намерих, естествено, и понеже огладнях, спонтанно влязох в едно френско кафене, на което съм хвърлила око още преди да го открият. И o, mon dieu! Превъзходно, бе! Двойка го държи, съпрузи май, мъжът е французин, жената, мисля, българка, нежна, фина, той с брада, направо да си умреш от кеф колко са красиви и стройни. Жената отделя време да ми разкаже кое как, че нямали тесто за солени палачинки в момента, извинява се, обяснява ми какво предлагат, и макар че има голямо табло, на което да се ориентирам какво да поръчам, ме кани да седна и обещава да донесе меню. Посочва няколко списания на масата: За съжаление, още имаме само на френски, но ще донеса и на български. Мисля, че имам вестник тук някъде… Усмихвам се и я успокоявам, че си имам книга и да не се тревожи. На няколко пъти ме пита дали всичко е наред, ама не като досадните сервитьорки в „Хепи“, ми просто така, нали, от внимание. То така и така има 4 маси, вече ме е запомнила. Сервира ми кафе о ле и предлага да му сложи бита сметана (ох, да, така обичам кафе с бита сметана), носи го с комплимент – тъмен шоколад, потопен във вино. Мъхъ. И палачинката беше чудна, сладко от вишни, бита сметана, френско грозде и орехи за разкош. Хедонизъм ви казвам.

Последната спирка на срещата с града беше „Хулиета“ на Алмодовар, която (и който) не ме разочарова.

Прибрах се с трамвая, беше много студено, но съм доволна.

Макар че една мисъл не ме оставя на мира, ама е хубаво вълнение, ама аз вече писах за т’ва ох, млъквам.