(ре)поствам си го и тук
тази песен е пролетен дъжд по прозорците на автобус, който ме води в една къща, пълна с книги и празни стаи. къща, която приютява половината ми лета, а аз се преструвам, че не си ги искам от нея. къща с чинии по стените и оранжеви пердета. къща, в която всичко звучи измислено, нагласено. къща, която вали повече, отколкото всички облаци. къща, в пределите на която единствено съм чувала една конкретна птица, чието име така и не разбрах. къща, в която съм се разпилявала, размечтавала, къща на последни срещи с важни хора и къща, в която има късчета от мен, разпръснати по рамките, по негативите, и къща, дето все ще ми липсва, както мога да си липсвам единствено сама на себе си.
времето тук блика на тласъци – като петрола 