Следобедът, крепящ се на тънка нишка слънце.
Парченце спомен, прибрано като бъдеща носталгия.
Измисленото наше място, надписано и опаковано.
Подарък, който нито се гледа, нито се ползва,
ненужен символ на празник. Неактуален.
Залепихме етикет, превързахме му панделка.
Понякога даже присядахме.

Оплитаха се думите на паяжина.
Плячката бяхме ние, но със себе си бяхме преяли.
Не се надявахме дори да се надяваме,
не можехме да се излъжем
от чупка светлина, която превъзхождаше със смелостта си,
задето виждаше пролука щастие
във безпощаден спор с асфалтовия град.

Седяхме, обърнали гръб на слънцето.
Седяхме заедно, но непрегърнати.
Въпроси нямаше. Даже не се чудехме
може ли да се повтори нещо,
навярно прекалено заети
да не се повтори.