just that

When a person tells you that you hurt them, you don’t get to decide that you didn’t.

Louis C.K.

6 месеца и 3500 км. Единствената мисъл, която ме крепи.

 

ябълката

в началото бе словото
и словото беше наше
езикът, с който си говорехме
толкова споделен преди толкова точен
се раздвои и са различни посоките
началото ни все така едно и също е
там където думите се срещат и прегръщат
после нещо се разкъсва по средата
и ставаме част от змията която
подканва Eва
може би има нещо отвъд този език
може би има нещо отвъд това тяло
може би има все пак друго знание
хайде вземи си
как ще пораснеш
без да захапеш
хайде опитай
какво като не си готова
да се отровиш

мило дневниче,

За да превъзмогна мрачния съботен следобед, решавам да си направя среща с града. С пола, червило, както си му е редът. И с новите си розови обувки с връзки. Срещата е чудна: отивам в Двореца на изложба, слушам Чайковски и направо мога да почна да се въртя всеки момент от щастие и от малко снобизъм. Тъкмо си мисля колко е съвършено всичко, излизам с бодра крачка и почти подскачам… и стъпвам на една от прословутите плочки с бонус вода отдолу.
Розовите обувки са мокри, но София е почти празна и спокойна, а на мен все още ми е приказно. Все пак в реалния живот приказките завършват, ако не с една изгубена обувка, то поне с един мокър крак.

След това се помотах безцелно из гнусното време, влязох в книжарница, отчаях се, излязох. Поизгубих се малко, опитвайки се да намеря един магазин, от който си бях купила обици с плочи и от който чифт изгубих едната, и все се каня да си купя нови, и все не го правя, ох, с всичко процедирам така. Животът ми е низ от неосъществени (а толкова осъществими!) планове. Не го намерих, естествено, и понеже огладнях, спонтанно влязох в едно френско кафене, на което съм хвърлила око още преди да го открият. И o, mon dieu! Превъзходно, бе! Двойка го държи, съпрузи май, мъжът е французин, жената, мисля, българка, нежна, фина, той с брада, направо да си умреш от кеф колко са красиви и стройни. Жената отделя време да ми разкаже кое как, че нямали тесто за солени палачинки в момента, извинява се, обяснява ми какво предлагат, и макар че има голямо табло, на което да се ориентирам какво да поръчам, ме кани да седна и обещава да донесе меню. Посочва няколко списания на масата: За съжаление, още имаме само на френски, но ще донеса и на български. Мисля, че имам вестник тук някъде… Усмихвам се и я успокоявам, че си имам книга и да не се тревожи. На няколко пъти ме пита дали всичко е наред, ама не като досадните сервитьорки в „Хепи“, ми просто така, нали, от внимание. То така и така има 4 маси, вече ме е запомнила. Сервира ми кафе о ле и предлага да му сложи бита сметана (ох, да, така обичам кафе с бита сметана), носи го с комплимент – тъмен шоколад, потопен във вино. Мъхъ. И палачинката беше чудна, сладко от вишни, бита сметана, френско грозде и орехи за разкош. Хедонизъм ви казвам.

Последната спирка на срещата с града беше „Хулиета“ на Алмодовар, която (и който) не ме разочарова.

Прибрах се с трамвая, беше много студено, но съм доволна.

Макар че една мисъл не ме оставя на мира, ама е хубаво вълнение, ама аз вече писах за т’ва ох, млъквам.