home is where it hurts

Любов никога не е било синоним на дом. Не и в моя живот. У дома, каквото и да значи това, винаги е имало хора, винаги много нервни, винаги уплашени, винаги съчиняващи поредния най-лош сценарий, винаги с единия крак навън. Домът не можа да стане дом, защото беше прекалено зает да бяга от себе си. Домът не можа да се прибере при себе си. Нямаше си доверие. Страх го беше, че някой ден ще се опита да отключи и ще открие, че бравата е отдавна сменена. Че и възможността да си дойде ще е изчезнала.

Сега, предала се някак на себе си, се връщам в едно старо вкъщи. В дом, който наистина е имал функции на дом и който още ги възвръща понякога. Като книга, която е мъртва, докато не я отвориш. Тук все още всичко е същото, времето е спряло. Две птици ме посрещат още със слизането от автобуса, имам си нещо с птиците и това е. Две птици, чиято песен свързвам само с това място и с никое друго. Мостът със скулптурите на четири голи жени. Интернет клубът, който вече не е интернет клуб и всъщност вече не е нищо. Една привидно безкрайна улица с липи от двете страни. Младостта на нашите, които, на моите години сега, само са се чудили как да си откраднат време, за да забравят, че са родители и да бъдат просто млади. Плюшеното боди на майка ми. Изтърканите джинси на баща ми. Целият Депеш. Така избирам да ги заключа в края на 90-те. Още щастливи. Още блажено невежи за всичко, което им предстои да изгубят.

Човек се учи да се разделя с какво ли не.

Сега тази къща е почти празна от всичко, което ѝ е вдъхвало живот, но не е пълна с призраци. Вече не. Болката от загубата най-сетне отстъпва място. Без да съм го търсела, в най-тривиалния момент осъзнавам, че съм простила. Преглътнала съм горчилката. Има моменти, след които нищо няма значение. В тези моменти разбираш какво е да живееш.

И правилно се пее в една песен, домът не е пристан. Вкъщи е щастие, което разбираме с огромно закъснение, вкъщи е посрещане и много повече изпращане, вкъщи е безнадеждност и мъка, вкъщи е всичките книги на дядо ми, миризмата на цигари, която никога не бих могла да пресъздам, колкото и страстна пушачка да стана, вкъщи е баща ми, който се изнизва съвсем тихо, без да ми каже чао една съботна утрин, вкъщи е където откривам дневника му от казармата – и чета, и плача. Вкъщи е баба ми, която побеля за една нощ, вкъщи е майка ми, която ми държи ръката през всичките ми провали, вкъщи съм аз. Без посока, без истина, без ключ.

Вкъщи е всичко, което боли.