teenage angst or worse

Нищо не свърших три дни. Почти де.

Не ми се чете. Тоест: чете ми се, но бавно, чете ми се нещо богато, нещо за запомняне. От известно време почти не ми се чете поезия. Не мога да се съсредоточа, мозъкът ми играе.

Гледам сериали, успокояват ме. И ми харесва да се припознавам в героите. Ясно, нали, нито само аз се държа, както се държа, нито само моите близки хора ме дразнят, но е лековито да го виждам и другаде.

Снощи за пръв път сънувах Португалия.

Иска ми се да се говоря с някого, когото не познавам, цяла нощ, без претенции и забранени теми, без о, казваш го, защото мислиш еди-как си или винаги реагираш така, или пак ли започваш, въобще… искам да говоря с човек, който не ме познава добре, не знае как реагирам и е освободен от стигмата на собствената си представа за мен.

Иска ми се да прекарам един месец на някоя вила, където вечер се усеща летен вятър, примесен с миризма на нещо бързо сготвено, пресен хляб и окосена трева. Ядат ми се праскови, чийто сок да се стича по страниците на книгите ми. Искам да ми лепнат пръстите, да ми е сладко навсякъде, да се вдетиня.

Имах завършек за това, но го забравих, а и е само списък на нещата, които си мисля сега, so.

Отнякъде става течение. Всичко ми напомня за лято. Но не се чувствам малка, както би трябвало.

И тази песен, заради последната сцена от последния епизод на трети сезон на Girls, в който Хана препрочита писмото, пратено ѝ от Университета в Айова, и се усмихва обнадеждено – напук на всичко останало.

Точно така се чувствам и аз.