you can’t choose what stays and what fades away

“One day, you’re 17 and you’re planning for someday. And then quietly, without you ever really noticing, someday is today. And then someday is yesterday. And this is your life.”

Това съм споделила преди три години на този ден, денят на изпращането ми в гимназията. Носех една тъмносиня рокля, с която имам все хубави спомени и която има едно безкрайно трудно за закопчаване копче, та бях извикала баба си да дойде да ме закопчае. Още я нося понякога, но понеже не мога всеки път да разчитам, че някой ще е наоколо, я закопчавам с безопасна игла.

Мисля, че това идеално илюстрира порастването – учиш се да правиш разни неща съвсем сам. Вярно, малко нескопосано и през куп за грош понякога, но все пак успяваш.

“And this is your life.”

//песента няма нищо общо, макар че 20-те са бежански години отвсякъде.

savor the taste of fabricated wealth

пускам малко момичешки песни.

1000 неща правят спирали в главата ми, но имам време само за музика, а и още не съм измислила как да ги формулирам завоалирано. седя прекалено дълго на фаза чернови. мотая се около няколко думи, около самотни редове. нищо не мога да довърша засега и за пръв път от много време не държа да довършвам каквото и да е. размързяло ме е да слагам точки,

oх, и това, заради осми клас

Един дразнещ персонаж

Покашля се, трие ръце в крачолите,
нервничи.
Едва съм отронила и една сричка,
още съм в зародиша на думата,
когато неговото ясно и отчетливо
МОЛЯ
ме зашлевява.
Не знам дали
за повторение ме моли
(нима не знае: тук нищо не се повтаря),
или се моли просто –
както може – неспокойно.
Така седим двамата,
сдъвкани от вавилонско проклятие;
аз си мисля език, кълцам а, б, в,
докато той неизбежно не ме прекъсне
с единствената дума, която знае –
МОЛЯ, –
за да разбере, че не върши никаква работа.