no longer making time

Обади се и заяви, че никога не ти се обаждам, все едно ти дължа нещо или все едно има някакво значение. Не, всъщност даже не беше изречено с изискване, защото ти нищо не искаш от мен. Просто констатация. Както е констатация и любовта ти. Суха и безсмислена. И водеща доникъде.

Ето сега например искам да ти се обадя. В два часа следобед. Да ти предложа да идем да послушаме вече хладния вятър (catchin the breeze and all) на малко по-синята слънчева светлина и да се усетим свежи и готови, както човек обикновено се чувства наесен. Или да слушаме Slowdive и аз да се сгуша в теб както преди, без да се чудя дали разбираш как точно се чувствам, защото даже не ми трябва да знаеш, аз чувствам, че знаеш. И дори да не знаеш, няма значение. Аз знам. Да дишам във врата ти и да не ми хрумне нито за секунда мисълта, че този миг ще свърши след малко и ще се върнем към животите си, аз към моя и ти към твоя, животи, които вече не са свързани.

Това беше много трудно за написване, представи си, значи, колко невъзможно за казване. Вече не мога като преди да се разливам в емоционални припадъци пред напълно непознати. Това тук е по навик, като страданието.

Виждаш ли, толкова много ми липсваш понякога, че ми се ще да ти се обадя в 2 следобед. Разбира се, не го правя. Вместо това посочвам болката, изричам я между другото, сдъвквам я между други фрази. Нещо като: Това е липсата ми. Какво ще ядем?

*

 

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s