писмо към една дългосрочна любов

Липсват ми езиците. Липсва ми да ползвам език с умение и лекота. Имам предвид език, различен от матерния ми. Непостоянството ми е за линч. Някога мислех, че плувам свободно в английския, но тук имам чувството, че съм забравила всичко. Самочувствието ми се стопява, а то и бездруго не е много. Опитвам се да плувам, но съм в блато. Граматиката ми е приятно смазана машина, не скърца отникъде, и акцентът си е все същият, достатъчно добре създава заблудата, че владея езика по-умело, отколкото е в действителност. Но къде изчезна речниковият запас и защо става все по-трудно да открия правилната дума? Words are as elusive as ever. Elusive*. Tолкова обичах тая дума, че се пишех така в скайп дълго време. Във времето, в което нямах друго освен скайп.

Какво стана с мен? Къде отиде момичето със страст по определени думи; което четеше, за да срещне дума като shrine, която преди е смятала за абсолютно безполезна и къде пък ще я срещна тая дума, а сега я е запомнила завинаги? Сигурно когато се прибрах в седем сутринта след бала си, свалих 19 фиби от закрепената си с още толкова слоя лак за коса прическа, както и равно количество слоеве грим от, хм, 19-годишното си лице, съм отмила и намеците за тази увлечена в английския тийнейджърка.

Ако има една любов, за която се тормозя, че е със статус неизживяна докрай, това е тази по езика.

И не знам защо питам къде отиде онова момиче, след като единственото важно е къде избяга онова момче, което избрах за пръв път на 4 в детската градина, после пак в началното училище и при което по-късно, след една съвсем некратка афера с испанския,  се върнах, сякаш с думите ама разбира се, какъв по-естествен избор има за мен.

Къде избяга онова момче, което избирах с върховно удоволствие пет години, с което печелехме състезания, почти нямахме грешки на диктовки, съзаклятнически си намигахме, когато някой ползваше езика твърде често, твърде шумно, твърде не на място и разбира се, неправилно. Помниш ли, момче, как се кикотехме, когато хората се фукаха с теб, когато те носеха като брошка и се тупаха в гърдите, че сте добри приятели, а всъщност сте най-много далечни познати, които по-скоро ще изсумтят един на друг, щом се видят по улицата? Къде е момчето, което направи всичко по-достъпно, по-близко, което залюляваше мечтите ми в дълбокото си синьо (защото английският винаги е a certain shade of blue); момчето, на което говорех, когато се гримирах твърде тежко в XI клас, пък и по-късно, докато извършвах сутрешните си ритуали по превръщане в принцеса (или нескопосаната ѝ далечна братовчедка). Къде е момчето, на което пишех сценарии за невъзможни за сбъдване ситуации: как разказвам играта със словесна атака на някой, който си е тръгнал от мен, или как искам повишение, или как изнасям публична реч и пр., и пр. Къде е момчето, с чиито думи се събуждах и заспивах, чиито думи мечтаех да сънувам, защото някой ми беше казал, че да сънуваш на даден език е най-високото ниво във владеенето му, пък и защото баба ми ми е казвала, че ако сънувам някого, значи сигурно и той си мисли за мен, а аз исках и ти да мислиш за мен. Освен това съм чела, че не сънуваме неща, които не познаваме, а ти си толкова приятно познат.

Прощавай, че съм позакъсняла, но сега съм тук. Ето ме сега, след няколко лениви години, в които не се грижих добре за теб, в които занемарих уменията си да те обичам; ето ме отново, my enticing and enchanting lover. Понеже знам, че прошката се дава трудно, ще те ухажвам с песни, писани на теб, докато преосмислиш нашата, вярвам, въпреки всички перипетии, споделена любовна история, и не ми позволиш да те сънувам отново.

*Elusive (англ.) – неуловим.

аз моята душа май си я оставих в хладилника

твърдя, че това е един от най-хубавите текстове, писани някога.

i couldn’t find quiet
i went out in the rain
(…)
i didn’t understand then,
i don’t understand now
(…)
it wasn’t like a rain, it was more like a sea,

i didn’t ask for this pain, it just came over me
(…)
i was solid gold
i was in the fight
i was coming back from what seemed like a ruin
(…)
you didn’t see me, i was falling apart
i was a white girl in a crowd of white girls in the park
you didn’t see me, i was falling apart
i was a television version of a person with a broken heart
(…)
you said it would be painless
it wasn’t that at all

(а онзи ден чух дъ нешънъл в едно кафене. и тъкмо те ме сближиха с една девойка с ха, случайност, розова коса.)

снощи една бразилка ми каза, че съм красива. тук за пръв път от много време осъзнавам женския си (и човешкия си, баси) потенциал. да, може би наистина съм хубава, може би наистина съм умна и забавна. трябва да приема тези неща редом с горчилката, че вероятно винаги нещо ще ми липсва, може би проблемът не е какви хора срещам, а че винаги, винаги ще искам нещо повече от това, което са, както и те от мен, и цикълът е безкраен, и е толкова трудно да обичаш… и толкова трудно да не обичаш. аз май наистина съм си оставила душата в хладилника, не мога да се позная. не че ми липсват хъс или ентусиазъм, не, просто съм хладна на допир, не допускам като преди. не знам страх ли е, или предпазливост. при всички положения това има и позитиви. опитвам се да не мисля по въпроса. чакам да се настигна.

косата ми се начупи както преди години, преди всичките издевателства, на които подложих тялото си впоследствие. до лявото ми слепоочие се е образувала една чупка, която приятно напомня, че обичам да се вълнувам, и когато няма за какво, мога, разбира се, да се вълнувам и за една къдрица. взех да се лакирам и в други цветове освен в блудкавите, които са ми любими. не съм спряла да пуша, но тук няма моите цигари и понякога ми липсва да кажа светлосиньо боро, късо. поне започнах да се ориентирам откъде мога да си купя кутия вреден навик през почти цялото денонощие. единственото хубаво на мястото, на което живея, е че всичко е ужасно близо (и адски силно, да).

започнах отново да готвя. през повечето време съм доволна от себе си. тривиалното заема толкова голяма част от живота, не си бях дала сметка. но и в него има удоволствие, нали твърдя, че съм фен на рутината.

буквално всеки ден срещам хора, в които има толкова много цвят и свят, и смях. съзнавам, че някои от тези човеци ще ми липсват в бъдеще. да учиш в чужбина за кратко е странно, капсулирано изживяване. не сме оттук и сме за малко, нали. лисабон ще бъде същият без нас, никой няма да усети липсата ни. и ние другаде няма да сме тези, които сме сега. само в сегашно време сме такива. може би само това има значение.

ползвам английски къде-къде повече от български и често се фрустрирам, че никога няма да го знам като роден, нищо че ми е толкова близък. яд ме е колко тренинг съм загубила от гимназията, боже, наистина ме биваше. но сега, когато за пръв път в живота си съм студентка в истинския смисъл на думата (какъв ли пък е тоя истински смисъл, но, да, безгрижна, неработеща. така съм си представяла студентството в идеалния вариант), се присещам каква ученичка бях. шумна, кикотеща се в час, досадна многознайка. и наистина добра в езиците. бе, удават ми се, мамка му, що да не го призная? толкова малко хубави неща си позволявам да си призная. онзи ден гледах филм, част от действието се развиваше в класически английски колеж, и за първи път в 22-годишния си живот съжалих, че не съм изпитвала онзи колективен дух, онова общо усещане за смисъл, за пристъпване в тайнство едва ли не. your possible pasts.

едно нещо ми липсва наистина и това е софия. ама честно. знам, че казах, че не изпитвам носталгия, но това не е никаква носталгия, но ако е, да го наречем саудад (както португалците казват на чувството, което те обзема, когато нещо или някой ти липсва толкова силно, че подпийваш и пееш фадо, за да се справиш с мъката). нищо друго не ми липсва така. искам да изляза и да ми мирише на софия, искам да ме вали гаден октомврийски дъжд, искам да ми е ненормално студено вкъщи, искам да сляза на сердика и да вървя към су или въобще по малките улички на старата част, от искър нататък, тоя лабиринт, от който винаги знам как да изляза. когато се загубя тук, се плаша. всяка уличка води до друга, по-малка уличка, и всички улици са тесни, влизат една в друга като матрьошки, наместват се, а аз съм някъде си. ако някой ме гледа отгоре, би се разсмял, защото изходът винаги е логичен, когато виждаш цялата картина. нима не го знам добре? е, факт, че ми отне много време да видя някои неща в мащаб, но веднъж щом го направих, изходът беше ясен. той винаги се свежда до смълчаване. затова и гледам да приказвам по-малко, ако мога. за да чуя къде точно съм.

това е. иначе коктейл розов заек се прави от равни части джин, вермут, ройбос и половин лъжичка лимонов сок. и портокалови кори – на вкус.

 

 

 

 

Тук, там, навсякъде

Опитвам се да си събера мислите – ей на, колко време, но не става, впечатленията не отлежават, а се разпадат. Колкото повече време минава, толкова по-трудно е да си спомня какво съм искала да разкажа. Затова ежедневното писане е полезно, но както съм казвала и преди, се провалям грандиозно във всичките си опити за водене на дневник. Бях взела един тефтер с мен в Лисабон, да е за тук само уж, да си описвам дните, ми, не се получи. Имам изписани 2 страници… само с глупости.

Първите часове тук бяха като сън. Пристигнахме към 11 и нещо вечерта местно време. Почти заспивах в самолета. Топло ми беше. Когато зърнах нощен Лисабон за пръв път, исках само да се обърна на другата страна и да заспя. Метростанцията на летището е красива. Почти всички метростанции тук са красиви. Някой ден ще ги обиколя всичките (хах, надали ще ми стигне ден, метрото има 4 линии) и ще наснимам. Има една станция, Laranjeiras, в превод Портокалови дръвчета. Има и една, изрисувана с Песоа. Тук Песоа е навсякъде, естествено. Чак да ти се догади. Още не съм си купила и една книга. Ох, пак се обърках. Исках да кажа за първата нощ тук. Всъщност какво да ѝ разказвам. Беше огромно денонощие. Към 27 часа без сън. Все пак си разопаковах багажа (било хубаво да разопаковаш багаж всеки път, когато оставаш повече от 2 вечери на дадено място). Исках да си го опитомя малко, толкова не беше мое. И после, смъртно изморена, някъде към 5 часа (кой знае чие време), заспах.

Първите дни тук не бяха безкрайно трудни, както си ги представях. Не ми липсваше вкъщи. Не исках да се връщам. Всъщност тези емоции така и не са ме обземали, макар че съм тук вече почти три седмици. А всеки, който ме познава, знае, че след няколко дни извън така милата ми София, изпадам в амок и искам да се прибирам. Но тук се чувствам на мястото си. Преосмислям хиляди неща. Едно от тях е именно къде ми е мястото. Всички ограничения, които съм си поставяла, са глупост. Ето, и тук се чувствам добре. Ще ми се всички любими неща да са тук, защото ми липсва споделеност понякога. Да, в XXI век сме, чуваме се, виждаме се даже, но не е същото, като да хванеш нечия ръка, да чуеш нечий смях, прости работи, но все важни. Та, ще ми се да са тук, но и се радвам, че не са. Физическата отдалеченост неминуемо води със себе си и духовна, и трябва да призная, наистина ѝ се наслаждавам. Чувствам се толкова приятно дистанцирана от София и позите ѝ, от стреса, от бързането, от бибиткането, от тичането, от носенето на сто дини под една мишница, от някои хора, естествено. От всичко, което там беше толкова осезаемо, от мястото, което ми беше толкова добре познато, че всяка чупка, всеки ъгъл, всеки небесен негатив, всяка промяна във въздуха ми навяваха нещо и ми отключваха носталгиите. Ми, много е хубаво нищо на нищо да не ти напомня. Мислех, че всичко, което ми тежеше в София, ще го пренеса в Лисабон, но не стана така. Много неща са още тук и да, нищо не е забравено, почти нищо – преодоляно, но усещам, че се променям и превъзмогвам. И Габриела, която се върне в София, съвсем няма да е онази Габриела, която я напусна преди (пф, ебаси, само!) 18 дни. (Наистина имам усещането, че съм тук цяла вечност.)

Иначе какво: река Тежу (или Тахо, не снобея, но Тежу ми харесва, звучи като нещо средно между нежно и тъжно) е моят най-верен ориентир, тъй като гугъл мапс често не работи (а аз често се нуждая от навигация, нали по навик само гледам цветове и форми и въобще не помня откъде минавам, погледът ми търси друго, никаква практичност в мен). Целият град е на хълмове, наистина внушителни, и разстояние, което в София мога да взема за 5 минути, тук ще взема за 15. Но и с катеренето се свиква, де. Та, ако слизам надолу (понякога направо се пързалям, тротоарите са с павета, улиците в центъра – също, ама едни гладки павета, не става за високи обувки) – отивам към реката. Ако се качвам, най-вероятно ще изляза на някое мирадуро. Тук така наричат места с гледка, viewpoints, от които, логично, се открива гледка – я към реката, я към града. Тези мирадурота са португалският еквивалент на Народен/Кристал/етц. Тук хората се събират на евтино вино (тук всичкото вино е евтино, ама наистина евтино!) и жива музика. Ето например онзи ден един пич с тениска на Joy Division свиреше на китара. Пяхме. Някакви хора казаха, че имам хубав глас. Аз, разбира се, съм социално неадекватен темерут и се срамувам от подобни забележки. Но хубава вечер беше. Приказна. Една от най-хубавите ми тук, а тук почти всяка е хубава.

Традиционната сладка (?) тук е pastel de nata. Най-добрите са на съседната улица, естествено. Нещо тестено с яйчен крем е. Рецептата уж е тайна. О, и се поръсва с пудра захар и канела преди ядене. И върви с късо черно кафе, точно както не го обичам. Ама наистина върви.

Хората тук са приветливи, спокойни (неадекватно спокойни, как карат, при положение че непрекъснато са на хълм и пешеходците постоянно пресичат на червено, не знам, а клаксони не съм чула). Дори аз, с невротичната си природа, прихванах от спокойствието им. Старая се да живея бавно, да не реагирам остро, да се усмихвам. Да не е наужким всичко това.

На официалното откриване на университета (учудващо добре организирано на фона на повсеместната дизорганизация, която дотук не е спряла да ме дразни в Португалия) пуснаха Колдплей. Хубаво беше. Тук срещам много хора, които не само знаят групите, които слушам, ами даже ги харесват. Странна работа. Такава споделеност винаги е хубава, колкото и да е банална, колкото и нищо да не значи.

Почти не чета. Едвам съм изгледала един филм. Не ходя бързо, не махам с ръце. Мълча повече сякаш. Абе, направо не съм себе си.

Не си купих книга, но си купих рокля.

Понякога се натъжавам, но това няма общо с града, нито с това, което изживявам тук.

Понякога много ми се иска да съм в София, при всичко познато. Но в повечето време твърде много ми харесва свободата на живота сама, в друга държава, липсата на необходимост да давам обяснения на когото и да е. Ето, и това сега не знам какво е. Предълго писмо без адресат. Обяснение към себе си може би. Разписка за нещата, които са ми се случили, макар че, естествено, нищожна на фона на всичко изпитано и помислено.

Понякога ми се иска да съм там (кога започнах да мисля за родния си град като за там), а друг път ме обхваща странно спокойствие, когато седя на перваза на съвсем не малкия си прозорец, гледащ току към центъра на един град, който толкова съм мечтала, че съм забравила защо съм искала да го видя, към центъра на един град, който не е мой и вероятно никога няма да бъде съвсем мой в смисъла, в който София е принадлежност…

… и осъзнавам, че всичко това няма никакво значение – мой, твой, град като град. Красотата също бързо писва. Сега не гледам на Лисабон като туристка, която върви по улиците и се диви. Да, красиво е, но битовото взема превес ужасно бързо навсякъде, и именно така се чувствам по-свързана с града, пó вкъщи се усещам. Нищо че още не знам имената на улиците и съм способна да се изгубя в рамките на 4 преки.

Лисабон може и да не е най-хубавото нещо, което ми се е случвало, но е най-интересното и различно нещо в света ми и понякога, когато си лягам късно в моята собствена стая, се улавям, че трябва да сграбча този момент, защото ще ми липсва. И времето е и много, и малко.

 

 

, you betcha!