Тук, там, навсякъде

Опитвам се да си събера мислите – ей на, колко време, но не става, впечатленията не отлежават, а се разпадат. Колкото повече време минава, толкова по-трудно е да си спомня какво съм искала да разкажа. Затова ежедневното писане е полезно, но както съм казвала и преди, се провалям грандиозно във всичките си опити за водене на дневник. Бях взела един тефтер с мен в Лисабон, да е за тук само уж, да си описвам дните, ми, не се получи. Имам изписани 2 страници… само с глупости.

Първите часове тук бяха като сън. Пристигнахме към 11 и нещо вечерта местно време. Почти заспивах в самолета. Топло ми беше. Когато зърнах нощен Лисабон за пръв път, исках само да се обърна на другата страна и да заспя. Метростанцията на летището е красива. Почти всички метростанции тук са красиви. Някой ден ще ги обиколя всичките (хах, надали ще ми стигне ден, метрото има 4 линии) и ще наснимам. Има една станция, Laranjeiras, в превод Портокалови дръвчета. Има и една, изрисувана с Песоа. Тук Песоа е навсякъде, естествено. Чак да ти се догади. Още не съм си купила и една книга. Ох, пак се обърках. Исках да кажа за първата нощ тук. Всъщност какво да ѝ разказвам. Беше огромно денонощие. Към 27 часа без сън. Все пак си разопаковах багажа (било хубаво да разопаковаш багаж всеки път, когато оставаш повече от 2 вечери на дадено място). Исках да си го опитомя малко, толкова не беше мое. И после, смъртно изморена, някъде към 5 часа (кой знае чие време), заспах.

Първите дни тук не бяха безкрайно трудни, както си ги представях. Не ми липсваше вкъщи. Не исках да се връщам. Всъщност тези емоции така и не са ме обземали, макар че съм тук вече почти три седмици. А всеки, който ме познава, знае, че след няколко дни извън така милата ми София, изпадам в амок и искам да се прибирам. Но тук се чувствам на мястото си. Преосмислям хиляди неща. Едно от тях е именно къде ми е мястото. Всички ограничения, които съм си поставяла, са глупост. Ето, и тук се чувствам добре. Ще ми се всички любими неща да са тук, защото ми липсва споделеност понякога. Да, в XXI век сме, чуваме се, виждаме се даже, но не е същото, като да хванеш нечия ръка, да чуеш нечий смях, прости работи, но все важни. Та, ще ми се да са тук, но и се радвам, че не са. Физическата отдалеченост неминуемо води със себе си и духовна, и трябва да призная, наистина ѝ се наслаждавам. Чувствам се толкова приятно дистанцирана от София и позите ѝ, от стреса, от бързането, от бибиткането, от тичането, от носенето на сто дини под една мишница, от някои хора, естествено. От всичко, което там беше толкова осезаемо, от мястото, което ми беше толкова добре познато, че всяка чупка, всеки ъгъл, всеки небесен негатив, всяка промяна във въздуха ми навяваха нещо и ми отключваха носталгиите. Ми, много е хубаво нищо на нищо да не ти напомня. Мислех, че всичко, което ми тежеше в София, ще го пренеса в Лисабон, но не стана така. Много неща са още тук и да, нищо не е забравено, почти нищо – преодоляно, но усещам, че се променям и превъзмогвам. И Габриела, която се върне в София, съвсем няма да е онази Габриела, която я напусна преди (пф, ебаси, само!) 18 дни. (Наистина имам усещането, че съм тук цяла вечност.)

Иначе какво: река Тежу (или Тахо, не снобея, но Тежу ми харесва, звучи като нещо средно между нежно и тъжно) е моят най-верен ориентир, тъй като гугъл мапс често не работи (а аз често се нуждая от навигация, нали по навик само гледам цветове и форми и въобще не помня откъде минавам, погледът ми търси друго, никаква практичност в мен). Целият град е на хълмове, наистина внушителни, и разстояние, което в София мога да взема за 5 минути, тук ще взема за 15. Но и с катеренето се свиква, де. Та, ако слизам надолу (понякога направо се пързалям, тротоарите са с павета, улиците в центъра – също, ама едни гладки павета, не става за високи обувки) – отивам към реката. Ако се качвам, най-вероятно ще изляза на някое мирадуро. Тук така наричат места с гледка, viewpoints, от които, логично, се открива гледка – я към реката, я към града. Тези мирадурота са португалският еквивалент на Народен/Кристал/етц. Тук хората се събират на евтино вино (тук всичкото вино е евтино, ама наистина евтино!) и жива музика. Ето например онзи ден един пич с тениска на Joy Division свиреше на китара. Пяхме. Някакви хора казаха, че имам хубав глас. Аз, разбира се, съм социално неадекватен темерут и се срамувам от подобни забележки. Но хубава вечер беше. Приказна. Една от най-хубавите ми тук, а тук почти всяка е хубава.

Традиционната сладка (?) тук е pastel de nata. Най-добрите са на съседната улица, естествено. Нещо тестено с яйчен крем е. Рецептата уж е тайна. О, и се поръсва с пудра захар и канела преди ядене. И върви с късо черно кафе, точно както не го обичам. Ама наистина върви.

Хората тук са приветливи, спокойни (неадекватно спокойни, как карат, при положение че непрекъснато са на хълм и пешеходците постоянно пресичат на червено, не знам, а клаксони не съм чула). Дори аз, с невротичната си природа, прихванах от спокойствието им. Старая се да живея бавно, да не реагирам остро, да се усмихвам. Да не е наужким всичко това.

На официалното откриване на университета (учудващо добре организирано на фона на повсеместната дизорганизация, която дотук не е спряла да ме дразни в Португалия) пуснаха Колдплей. Хубаво беше. Тук срещам много хора, които не само знаят групите, които слушам, ами даже ги харесват. Странна работа. Такава споделеност винаги е хубава, колкото и да е банална, колкото и нищо да не значи.

Почти не чета. Едвам съм изгледала един филм. Не ходя бързо, не махам с ръце. Мълча повече сякаш. Абе, направо не съм себе си.

Не си купих книга, но си купих рокля.

Понякога се натъжавам, но това няма общо с града, нито с това, което изживявам тук.

Понякога много ми се иска да съм в София, при всичко познато. Но в повечето време твърде много ми харесва свободата на живота сама, в друга държава, липсата на необходимост да давам обяснения на когото и да е. Ето, и това сега не знам какво е. Предълго писмо без адресат. Обяснение към себе си може би. Разписка за нещата, които са ми се случили, макар че, естествено, нищожна на фона на всичко изпитано и помислено.

Понякога ми се иска да съм там (кога започнах да мисля за родния си град като за там), а друг път ме обхваща странно спокойствие, когато седя на перваза на съвсем не малкия си прозорец, гледащ току към центъра на един град, който толкова съм мечтала, че съм забравила защо съм искала да го видя, към центъра на един град, който не е мой и вероятно никога няма да бъде съвсем мой в смисъла, в който София е принадлежност…

… и осъзнавам, че всичко това няма никакво значение – мой, твой, град като град. Красотата също бързо писва. Сега не гледам на Лисабон като туристка, която върви по улиците и се диви. Да, красиво е, но битовото взема превес ужасно бързо навсякъде, и именно така се чувствам по-свързана с града, пó вкъщи се усещам. Нищо че още не знам имената на улиците и съм способна да се изгубя в рамките на 4 преки.

Лисабон може и да не е най-хубавото нещо, което ми се е случвало, но е най-интересното и различно нещо в света ми и понякога, когато си лягам късно в моята собствена стая, се улавям, че трябва да сграбча този момент, защото ще ми липсва. И времето е и много, и малко.

 

 

, you betcha!