аз моята душа май си я оставих в хладилника

твърдя, че това е един от най-хубавите текстове, писани някога.

i couldn’t find quiet
i went out in the rain
(…)
i didn’t understand then,
i don’t understand now
(…)
it wasn’t like a rain, it was more like a sea,

i didn’t ask for this pain, it just came over me
(…)
i was solid gold
i was in the fight
i was coming back from what seemed like a ruin
(…)
you didn’t see me, i was falling apart
i was a white girl in a crowd of white girls in the park
you didn’t see me, i was falling apart
i was a television version of a person with a broken heart
(…)
you said it would be painless
it wasn’t that at all

(а онзи ден чух дъ нешънъл в едно кафене. и тъкмо те ме сближиха с една девойка с ха, случайност, розова коса.)

снощи една бразилка ми каза, че съм красива. тук за пръв път от много време осъзнавам женския си (и човешкия си, баси) потенциал. да, може би наистина съм хубава, може би наистина съм умна и забавна. трябва да приема тези неща редом с горчилката, че вероятно винаги нещо ще ми липсва, може би проблемът не е какви хора срещам, а че винаги, винаги ще искам нещо повече от това, което са, както и те от мен, и цикълът е безкраен, и е толкова трудно да обичаш… и толкова трудно да не обичаш. аз май наистина съм си оставила душата в хладилника, не мога да се позная. не че ми липсват хъс или ентусиазъм, не, просто съм хладна на допир, не допускам като преди. не знам страх ли е, или предпазливост. при всички положения това има и позитиви. опитвам се да не мисля по въпроса. чакам да се настигна.

косата ми се начупи както преди години, преди всичките издевателства, на които подложих тялото си впоследствие. до лявото ми слепоочие се е образувала една чупка, която приятно напомня, че обичам да се вълнувам, и когато няма за какво, мога, разбира се, да се вълнувам и за една къдрица. взех да се лакирам и в други цветове освен в блудкавите, които са ми любими. не съм спряла да пуша, но тук няма моите цигари и понякога ми липсва да кажа светлосиньо боро, късо. поне започнах да се ориентирам откъде мога да си купя кутия вреден навик през почти цялото денонощие. единственото хубаво на мястото, на което живея, е че всичко е ужасно близо (и адски силно, да).

започнах отново да готвя. през повечето време съм доволна от себе си. тривиалното заема толкова голяма част от живота, не си бях дала сметка. но и в него има удоволствие, нали твърдя, че съм фен на рутината.

буквално всеки ден срещам хора, в които има толкова много цвят и свят, и смях. съзнавам, че някои от тези човеци ще ми липсват в бъдеще. да учиш в чужбина за кратко е странно, капсулирано изживяване. не сме оттук и сме за малко, нали. лисабон ще бъде същият без нас, никой няма да усети липсата ни. и ние другаде няма да сме тези, които сме сега. само в сегашно време сме такива. може би само това има значение.

ползвам английски къде-къде повече от български и често се фрустрирам, че никога няма да го знам като роден, нищо че ми е толкова близък. яд ме е колко тренинг съм загубила от гимназията, боже, наистина ме биваше. но сега, когато за пръв път в живота си съм студентка в истинския смисъл на думата (какъв ли пък е тоя истински смисъл, но, да, безгрижна, неработеща. така съм си представяла студентството в идеалния вариант), се присещам каква ученичка бях. шумна, кикотеща се в час, досадна многознайка. и наистина добра в езиците. бе, удават ми се, мамка му, що да не го призная? толкова малко хубави неща си позволявам да си призная. онзи ден гледах филм, част от действието се развиваше в класически английски колеж, и за първи път в 22-годишния си живот съжалих, че не съм изпитвала онзи колективен дух, онова общо усещане за смисъл, за пристъпване в тайнство едва ли не. your possible pasts.

едно нещо ми липсва наистина и това е софия. ама честно. знам, че казах, че не изпитвам носталгия, но това не е никаква носталгия, но ако е, да го наречем саудад (както португалците казват на чувството, което те обзема, когато нещо или някой ти липсва толкова силно, че подпийваш и пееш фадо, за да се справиш с мъката). нищо друго не ми липсва така. искам да изляза и да ми мирише на софия, искам да ме вали гаден октомврийски дъжд, искам да ми е ненормално студено вкъщи, искам да сляза на сердика и да вървя към су или въобще по малките улички на старата част, от искър нататък, тоя лабиринт, от който винаги знам как да изляза. когато се загубя тук, се плаша. всяка уличка води до друга, по-малка уличка, и всички улици са тесни, влизат една в друга като матрьошки, наместват се, а аз съм някъде си. ако някой ме гледа отгоре, би се разсмял, защото изходът винаги е логичен, когато виждаш цялата картина. нима не го знам добре? е, факт, че ми отне много време да видя някои неща в мащаб, но веднъж щом го направих, изходът беше ясен. той винаги се свежда до смълчаване. затова и гледам да приказвам по-малко, ако мога. за да чуя къде точно съм.

това е. иначе коктейл розов заек се прави от равни части джин, вермут, ройбос и половин лъжичка лимонов сок. и портокалови кори – на вкус.