писмо към една дългосрочна любов

Липсват ми езиците. Липсва ми да ползвам език с умение и лекота. Имам предвид език, различен от матерния ми. Непостоянството ми е за линч. Някога мислех, че плувам свободно в английския, но тук имам чувството, че съм забравила всичко. Самочувствието ми се стопява, а то и бездруго не е много. Опитвам се да плувам, но съм в блато. Граматиката ми е приятно смазана машина, не скърца отникъде, и акцентът си е все същият, достатъчно добре създава заблудата, че владея езика по-умело, отколкото е в действителност. Но къде изчезна речниковият запас и защо става все по-трудно да открия правилната дума? Words are as elusive as ever. Elusive*. Tолкова обичах тая дума, че се пишех така в скайп дълго време. Във времето, в което нямах друго освен скайп.

Какво стана с мен? Къде отиде момичето със страст по определени думи; което четеше, за да срещне дума като shrine, която преди е смятала за абсолютно безполезна и къде пък ще я срещна тая дума, а сега я е запомнила завинаги? Сигурно когато се прибрах в седем сутринта след бала си, свалих 19 фиби от закрепената си с още толкова слоя лак за коса прическа, както и равно количество слоеве грим от, хм, 19-годишното си лице, съм отмила и намеците за тази увлечена в английския тийнейджърка.

Ако има една любов, за която се тормозя, че е със статус неизживяна докрай, това е тази по езика.

И не знам защо питам къде отиде онова момиче, след като единственото важно е къде избяга онова момче, което избрах за пръв път на 4 в детската градина, после пак в началното училище и при което по-късно, след една съвсем некратка афера с испанския,  се върнах, сякаш с думите ама разбира се, какъв по-естествен избор има за мен.

Къде избяга онова момче, което избирах с върховно удоволствие пет години, с което печелехме състезания, почти нямахме грешки на диктовки, съзаклятнически си намигахме, когато някой ползваше езика твърде често, твърде шумно, твърде не на място и разбира се, неправилно. Помниш ли, момче, как се кикотехме, когато хората се фукаха с теб, когато те носеха като брошка и се тупаха в гърдите, че сте добри приятели, а всъщност сте най-много далечни познати, които по-скоро ще изсумтят един на друг, щом се видят по улицата? Къде е момчето, което направи всичко по-достъпно, по-близко, което залюляваше мечтите ми в дълбокото си синьо (защото английският винаги е a certain shade of blue); момчето, на което говорех, когато се гримирах твърде тежко в XI клас, пък и по-късно, докато извършвах сутрешните си ритуали по превръщане в принцеса (или нескопосаната ѝ далечна братовчедка). Къде е момчето, на което пишех сценарии за невъзможни за сбъдване ситуации: как разказвам играта със словесна атака на някой, който си е тръгнал от мен, или как искам повишение, или как изнасям публична реч и пр., и пр. Къде е момчето, с чиито думи се събуждах и заспивах, чиито думи мечтаех да сънувам, защото някой ми беше казал, че да сънуваш на даден език е най-високото ниво във владеенето му, пък и защото баба ми ми е казвала, че ако сънувам някого, значи сигурно и той си мисли за мен, а аз исках и ти да мислиш за мен. Освен това съм чела, че не сънуваме неща, които не познаваме, а ти си толкова приятно познат.

Прощавай, че съм позакъсняла, но сега съм тук. Ето ме сега, след няколко лениви години, в които не се грижих добре за теб, в които занемарих уменията си да те обичам; ето ме отново, my enticing and enchanting lover. Понеже знам, че прошката се дава трудно, ще те ухажвам с песни, писани на теб, докато преосмислиш нашата, вярвам, въпреки всички перипетии, споделена любовна история, и не ми позволиш да те сънувам отново.

*Elusive (англ.) – неуловим.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s