антракт

Била съм на не повече от 6, с майка ми (и вероятно с Василена и нейната майка) бяхме на куклен театър. Главата си не залагам, че е било „Хензел и Гретел“, но все пак мисля, че това беше. Театъра не помня, но помня майка си млада и забързана, каквато се виждам сега. Винаги леко притеснена и припряна. Смешно ми е и малко тъжно, защото сега я намирам за твърде бавна и това ме изнервя. Но да. Та, помня майка си, помня, че вървяхме покрай „Славейков“ (тук има надграждане на спомена, защото като дете надали съм знаела какво е „Славейков“, все пак съм от краен квартал и не съм щъкала в центъра особено); помня, че валеше дъжд, но не проливен и не студен. Задължително ще да е било следобед и небето трябва да е било сивкаво. Помня, че в същия ден откраднах от майка една визитка от постановка на име „Любовни булеварди“, която и до ден днешен седи из някое от десетките ми портмонета в София. По-късно се оказа, че едно от любимите ми стихотворения на Стефан Цанев е именно от тази постановка.

Много от детските ми спомени са свързани с дъжд.

И много обичам такива преплитания – визитката, стихотворението, бе, връзките между нещата са важни.

И сега е следобед, и се смрачава, макар да не вали, а фенерът току пред прозореца ми на 3000 километра от София и на светлинни (хах!) години от детството ми тъкмо се запали.

*

и един много приличен shoegaze