Декември е и по повода навсякъде има коледна украса. Возех се в такси и минавахме по един от (това тук е рядкост) широките булеварди, обграден с дървета отляво и отдясно. По клоните имаше нещо като лилиуми, странно, някаква украса беше, и бях без очила, но мога да се закълна, че бяха цветя и бяха точно бели лилиуми.
Не било хубаво да спиш в една стая с такова цвете.
След този булевард улиците започнаха да се стесняват все повече и повече, докато не станаха съвсем тесни и непроходими. По такива улици не можеш да вървиш с много багаж. Трябва да подбираш какво да вземеш със себе си. (В идеалния случай взимаш само себе си.)
Мисля си за багажа, с който дойдох. Голяма част от него вече оставих и не се върнах да го взема. Нямаше как да продължа да вървя с този товар. Тук улиците са тесни.
Мисля си, почти три месеца по-късно, че съвсем не са малко нещата, на които се уча. Да изслушвам с повече внимание. Да не генерализирам. Да не бързам да натоварвам хората със себе си. Да се ориентирам. Да говоря поне малко още един език. Да се помиря най-сетне с мисълта, че в някои ситуации сметката не излиза. Да осъзная също, че някои неща (и хора, и хора) вече не са моя отговорност, и да дишам свободно след това осъзнаване.
Често съм си говорила с хора тук какви са причините им да дойдат и съм се чудила за своя собствен избор. Не знам наистина. Защото се задушавах или защото ми беше писнало, или защото ми беше скучно, или от чиста глупост, или на шега, или просто така. Не знам каква беше причината, но в крайна сметка съм благодарна, че я е имало.
И кой знае какви бяха тези цветя, които видях с късогледите си очи тази нощ, но все пак вярвам, че бяха лилиуми. Не бих спала в една стая с такова цвете и е хубаво, че го оставих зад себе си. Радвам се, че беше само част от пътя, вместо (по) целия път. И даже не съм сигурна дали е било лилиум, но си мисля, че беше красиво.
времето тук блика на тласъци – като петрола 