ego te absolvo

догледах Departures.

чудесен, почти трагикомичен и много хуманен филм за смъртта.

няма нищо, нищо по-трудно на този свят от смъртта. клише, но факт.

а погребението е част от смъртта и е кошмарно изживяване.

погребенията рядко се извършват с човещина, както би трябвало. погребенията са нечия работа. гадна, мръсна работа. погребенията вървят по списък, на табло. точно като таблото на заминаващите полети на летището, които също са с шапка departures.

смъртта е дай да не говорим за това; дай да сменим темата; не, стига, нищо няма да се случи; никой няма да умре; не го мисли; опитай се да не го мислиш; нали няма да потънеш в себе си; такъв е животът; всички това ни чака; как да ти помогна (и ужасният, но верен отговор не знам, няма как); не знам какво да ти кажа.

кое е по-болезнено: смъртта или опитите ни да се справим с нея? особено опитите ни да я отблъснем.

ние не искаме да се занимаваме с това. не искаме дори да мислим за това. презираме смъртта, все едно не си даваме сметка, че съществува. но ако има нещо сигурно в живота ни, това е именно фактът, че ще умрем.

погребенията са кошмар, но не и в този филм. с такова уважение се подхожда, с такава милост, че няма даже страх, няма погнуса, няма даже ексцентричност. има естественост и приемане. и прошка.

не помня как оцелях преди две години в един подобен кошмарен ден, но както и да прозвучи това, всъщност донякъде се радвам, че се случи, докато съм на 20, защото ми позволи да простя. и се радвам, че простих на 20, а не живях с този гняв още 20 години. може би на 40 ще съм още по-инатлива. може би щеше да е невъзможно да простя тогава. не знам дали щях да мога да простя, ако не се беше случило нещо необратимо.

за мен прошката беше къщата на баба ми този април, мекото слънце, но все още хладният вятър. тишината. както гледах японската* дюля в двора ни, която цъфти особено красиво и именно през април, осъзнах, без даже много да го мисля, че най-накрая съм простила. прошката не идва с фанфари, не е гръм от ясно небе.

тя е камбанките, полюшвани от вятъра, в края на една любима песен или трайно измененият ми поглед, или аз, майка ми и баба ми, седящи мълчаливо в двора на къщата, в която прекарвах голяма част от детството си.

тя е снимката над бюрото ми, на която седим двамата, аз съм тригодишна и ям царевица, ти си сърдит и пушиш. винаги когато я погледна, ти казвам здрасти. без драма, без тъга. с усмивка.

 


*Departures е японски филм. да го кажа ли пак? нищо случайно в този живот.

2 thoughts on “ego te absolvo

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s