sing it back

Пролог

2017 г. беше чудесна откъм музика. Благодаря (си) за Radiohead, Placebo, The National, Interpol, Editors, Oh Wonder, The Kills, Metronomy, Nothing But Thieves и за всичките по-скромни, но не и като заряд концерти, на които присъствах в София. Толкова високо е вдигната летвата, че не знам какво трябва да гледам догодина, за да догоня дори 1/2 от преживяванията си от тази. Но кой знае.

Having vague ideas of the way to turn each other on again

За тази песен съм писала тук. Естествено, не е случайно, че на концерта си в Лисабон този октомври The National свириха именно нея – и то за пръв път от години.

You can’t get something from nothing

Заглавието е чудесен рефрен на живота ми. Освен това е логично преплетено с цялата ми обсесия с Туин Пийкс (не поствам нищо от саундтрака тук, но Анджело Бадаламенти беше в ушите ми през целия януари, а ТП – нещото, което ме караше да се чувствам по-добре през иначе неособено хубав период; край на скобата).

a sudden sense of liberty:
I don’t care ’cause I’m not there
and I don’t care if I’m here tomorrow

В този момент вече имах сериозна нужда да се изтръгна, да избягам. Не ми стигаше мястото, времето, желанието; нищо не ми стигаше и искрено вярвах, че ако променя някои неща, животът ми ще се обърне. Разбира се, животът в самия си корен е ироничен и ме опроверга, но не съжалявам. Така съм го чувствала, така съм сторила.

 I used to think that the day would never come / that my life would depend on the morning sun

… и т.н.

A! Juste le fin de monde определено не ми е любимият филм на Ксавие Долан (справка), НО, НО тази песен в началото на филма ме спечели. Камий е плаващо звено от любимите ми Nouvelle Vague, което, аха, не е случайно. И да, вкъщи наистина е всичко, което боли.

По времето, в което открих тази песен, вече беше ясно, че искам да замина за Португалия (все едно преди не е било ясно, но нали). Имах мечта, а да имаш мечта е много хубаво, не знам дали ви се е случвало скоро. Пожелавам ви!

Чух я в Girls и моментално ми стана любима. Заглавието е чудесно обезоръжено признание.

The month of May и странни енергии.

on the other line / a whole other life / but these dependencies I just cannot deny

Тази песен ми я препоръчаха като подобна на любимата ми Love Like a Sunset и не че е подобна музикално, но носи същото усещане (а Бъркхарт, който е правил видеото, също заслужава едно око; ако не сте му попадали, цъкнете, има чудесни клипове (и нека отворя поредна скоба, за да кажа, че 2017 май е годината, в която започнах да гледам клипове: е, избирателно, но все пак)). Не знам колко пъти съм я слушала в унес, точно преди да си легна. Вяра в непознати пък хубаво описва какво си мислех, когато я слушах.

Първо, с тази песен ми звъни телефонът от повече от половин година. Второ: аз и Б. излизаме уж невинно, за час-два, откарваме до сутринта, завършвайки седнали на едни стълби в пряка на Графа, след като сме яли фалафели или к’вото там беше, не помня. Валеше, не помня дали ми е било студено, но сигурно не, беше краят на май. Вече бях направила всичко по силите си, тя също, бяхме наникъде, бяхме за навсякъде. Нямахме посока и беше хубаво просто да си седим под една козирка, докато слънцето не изгря. Прибрах се с първия трамвай, в който заспах напът за вкъщи. Отдавна не ми се беше случвало да се прибирам толкова рано. Беше хубаво. Когато си легнах, в седем сутринта, дъждът беше спрял.

Първото ми пътуване със самолет. Отделянето от земята се случи под звуците на тази песен и ми хареса толкова много, че оттогава все казвам, че бих се придвижвала със самолет навсякъде. И действително шепата полети в живота ми все започват с това парче. Мисля, че ще стане традиция. О, и разбира се, Radiohead лайв. Петдесет и пет хиляди души, дишащи във врата ми, 35 градуса жега, пространство за движение колкото две стъпки, физически най-изтощителното преживяване в живота ми. Помня, че бях готова да седна на пътя и да си остана там. Помня, че наистина седнах в един момент. Като пренебрегнем обичайния ми драматизъм, всичко беше прекрасно. Дори не плаках, както си мислех. Добре де, всъщност плаках, но само на една песен, защото gravity always wins.

От песните, които са ми трудни за слушане. Концертът на Placebo беше първият, на който отидох съвсем сама, при това в друг град, при това на 3 часа сън, при това се прибрах в София на следващия ден с първия рейс и ха, познайте, отидох на работа след това. Страхотно беше, препоръчвам. Имам предвид самостоятелното ходене на концерт, не цялата хамалогия покрай него. Но и това са уроци. Толкова не съм скачала, викала и изразявала емоция никога на концерт, а знаем, че съм порядъчно експанзивна по природа. Просто нямах никакви задръжки. Не познавах никого, не дължах нищо на никого. Бяхме само аз и музиката. Катарзис.

Едно от най-добрите парчета, правени някога. Вълнуващо, наелектризиращо. С особен заряд. Не знам дали тази песен е тъжна, или жизнеутвърждаваща (защо да си противоречат двете всъщност?), но никога не ме оставя безучастна.

един човек събужда се и ляга в мен, и така всеки ден

Oh Wonder са ми чудесно сладки и ги слушах порядъчно това лято, докато си намислях някакви невъзможни сценарии. Ако обичате някого, но ви горчи, слушайте това. Олеква.

i can only do so much to fix all the things that went unspoken

Късно лято-ранна есен е тази песен (римата е неумишлена). 2017 г. беше годината на изборите за мен, но и годината на ирониите и опрощенията, за да си послужа с цитат от любимия Цочо Бояджиев. Факт, че взех доста решения: някои бяха ползотворни, други бяха глупави. За някои се радвам безусловно, за други се радвам въпреки всичко, а за трети съжалявам, но се опитвам да не се обвинявам. При всички положения се надявам да съм била смела.

А как хубаво звучи Танжер!

with fading powers we dream of hours that will never come again
(…)
but when you sleep, where do you go?

Mного се чудех коя Slowdive-ска да сложа, но точно тази версия на тази песен ме пренася някъде и рони такава носталгия от мен, че не мога да ви обясня. Луда работа. Препоръчвам No Longer Making Time и Slomo от последния им албум (нямаха студийни версии в ютюб, когато последно проверявах, та си ги чуйте по другите канали).

Песента на 2017. Честна дума! И клипът!

Първата песен на френски, която научих наизуст. Слагам я и задето веднъж се прибирах под нейните звуци по целия Стамболийски и задето, макар че я знам от години, чак през тази година оцених.

Този концерт е вторият, на който отидох сама. Намерих това видео и го намирам за чудесно – не от музикална, а от емоционална гледна точка. Красив момент на споделеност с абсолютно непознати хора. Всички пееха с цяло гърло и тропаха с крака за ритъм. Мога да се закълна, че си чувам гласа в този клип, въпреки че бях на другия край спрямо ъгъла, от който е сниман.

leave your home, change your name, live alone, eat your cake

, все пак))))

Тази песен беше моментална зарибявка. И тук клипът не е за изпускане и прави парчето завършено. Иначе музиката беше съпровод на излизането ми от лисабонското летище една нощ и мисля, че беше много филмов момент, който, както много филмови моменти в живота ми, видях само аз. Нейсе и сефте. (Може да знам пет турски думи, но са част от репертоара ми и нали все пак е лично всичко това.)

---

 

Няма да правя грандиозни равносметки на годината. Както казах по-горе, две са ключовите думи на 2017 за мен: ирония и прошка. Няма да ѝ приписвам други качества, само ще кажа, че ме придвижи напред и се надявам да е все за добро.

И нещо като пожелание:

Казвайте на хората, които обичате, че ги обичате. Живеем веднъж и тъй нататък, всички си го знаем.

Бъдете внимателни с чуждите сърца. Едно от най-хубавите неща, които чух тази година: Х може и да не е човекът на живота ти, но ти може да си човекът на живота на Х, затова бъди внимателна. Мама ми го каза и намирам, че е права.

Бъдете внимателни с чуждите сърца, но още по-внимателни бъдете със своите. Забелязала съм, че не ни е страх дали ние ще се нараним, страх ни е, че някой друг ще ни нарани. Оказва се обаче, че често сами си причиняваме повече болка от необходимото. Това са излишни неща. Лишете се, хвърлете ги! Не оставяйте сърцата си натежали и наежени от болка. Сърцата имат нужда от път. Нека той да е лек.