The end’s not near, it’s here

Странно как това, което ще остане от Лисабон, няма да е самият град, а една квартира в Шиаду, някогашния квартал на артистите и поетите. Не е случаен фактът, че на пет минути от тази квартира има статуя на Песоа – зад нея е било любимото му кафене. Една квартира с малко прозорци, която побра повече, отколкото имаше място да побере. Indochine са го написали съвсем точно: je m’endors avec trois personnes autour de moi (заспивам с трима човека около себе си) – да, тук едно момиче заспиваше с три момчета наоколо.

Виждам я, свита в нишата на прозореца в първата си истинска стая. Виждам същото момиче пред огледалото една сутрин, някак тъжна и може би бясна на себе си, виждам я привечер, танцуваща, надула една весела песен на слушалки, с мисълта, че не всичко е изгубено. Виждам я, докато се опитва да си отреже бритона възможно най-некриво. Виждам я, докато се опитва да свърши 10 неща едновременно с кафе в ръка; не успява, бърза, разлива, псува и въобще е безкрайно себе си, защото е сама в собствената си стая.

Виждам трима човека в изключително малката кухня в 5 сутринта. Слушат Heroes на Боуи и е красиво. Виждам десет, дори петнайсет човека в кухнята. Няма място за тях, няма къде да седнат дори, затова сядат на кофи, на хладилници. Виждам как си казват наздраве на няколко различни езика, виждам как казват мезе, нищо че не разбират точно какво значи. Виждам ги как се смеят, разказват си животи, възкликват развълнувано Really??? Me, too!, обмислят, планират, спорят. Виждам ги как се чудят дали да излязат, но в крайна сметка решават, че и вътре не е толкова лошо.

В неголямата квартира в квартал Шиаду няма много прозорци. Ако някой беше надничал през тях в последните четири месеца, щеше да види един неособено вълнуващ филм. Само че този филм е съвсем истински и затова си заслужава.

Що се отнася до момичето в нишата на прозореца, това, разбира се, бях аз. Преди да си тръгна, ще проверя дали котлоните са изключени, дали в кухнята няма останали чаши, дали мивката не капе и дали всички лампи са изгасени. Един прозорец ще оставя отворен: тук има толкова много истории, които не мога да взема със себе си, но не бива да стоят заключени. Те принадлежат на света.

Тръгвам си последна, но такава е съдбата на онези, които решават да разказват истории.

Трябва да останат до самия им край.