nevermore

Този град яде душѝ и цапа с кални петна
новите ти ботуши. Косата също не изглежда добре,
тенът е неравен и нямаш нито една
причина да не се прибереш.
Наопаки и назад нещата вървят,
като този стих, като лоша инверсия –
още един похват, който никой не ползва,
защото е демоде.
Ти си себе си, не друг човек.
Обстановките са ръбати, не обли.
Не си тези щастливи хора,
не си празника, нито идилията.
Най-добре наистина се прибирай.
Ти си този, който върви срещу себе си,
ти си строител на замък от сол,
паднала от очите ни.
Нищо няма да спре тази разруха:
червените светофари, опасните плочки
под краката ти,
прахта, която се вдига и спуска,
и просмуква в косата,
са ставите на света ти.
И пак у тебе се надига бяс,
подобно отчаяние.
Ругаеш срещу последния трамвай,
който не успяваш да хванеш.
Заваля и няма място
за повече вода. Сълзата дели
оцелелия от удавника.

 

бяс

 

get me out of this place,
get me out of this town

I can’t decide if I’m the one you need
or what you want out of life

Да не искаш да си тръгнеш. Да те принуждават да го направиш.

spoiler alert

Скоро гледах един епизод на Black Mirror (който по принцип не харесвам). Беше много добър и ще го разкажа, защото го мисля оттогава.

Та, сюжетната линия е следната: имаме момиче (Ейми) и момче (Франк), участници в Системата, която им търси партньор. За да намери най-подходящия човек за тях, Системата ги среща с различни хора. На всяка първа среща устройствата, които участниците носят постоянно със себе си, се активират едновременно от двойката и показват колко време трябва да прекара заедно.

Ейми и Франк имат само 12 часа. Минават години, за тях следват десетки връзки, нито една от които удовлетворителна.

Докато не се срещат отново.

Този път решават да не активират устройствата, с което не спират времето да тече, но не знаят колко точно им остава заедно.

Обаче Франк не издържа и активира двете устройства, което обаче е против правилата (трябва двама души да го направят, не един), и времето им – вместо пет години, както е зададено първоначално – намалява рязко, докато не им остава само ден заедно.

Разделят се и серията неудовлетворителни връзки се повтаря.

Докато Системата не сигнализира на Ейми, че е намерила подходящия за нея партньор. Човекът, с когото ще прекара живота си. Човек, когото не е срещала досега.

Преди да го срещне обаче, Ейми има право да се сбогува с един човек по избор. Тя, разбира се, избира Франк.

Когато се срещат, става ясно, че имат само 90 секунди да се сбогуват. Но те не са съгласни с този абсурд и решават да избягат.

Ейми и Франк се оказват в света отвъд Системата, в нещо като зала, пълна със стотици техни двойници. По-точно: 997 други двойки, идентични на тях.

Над двойката се появява надпис: от 1000 проведени симулации на връзката им (със събирания и раздели, както сме видели в протежението на епизода) в 998 случая Ейми и Франк обявяват бунт на Системата.

Епизодът завършва с главните ни герои на купон. Разцъкват приложение от порядъка на Тиндър и когато се мачват, приложението изписва 99.8% съвпадение.

Двамата се споглеждат и се усмихват един на друг под звуците на Panic на The Smiths.

И нищо, нали, освен че понякога така ми се иска животът ми да е този епизод.

Без този отвратителен spoiler alert – миналото.

 

 

 

still dead summer I cannot bear

Сънувах задъхан сън. Търсех нещо в изоставена сграда през горещ летен следобед, батерията на телефона ми падаше, навсякъде имаше китайци с жълти тениски. Беше тихо, както е тихо само през лятото, със смърт и тъга във въздуха. После се гонехме на някаква гара и в крайна сметка стигнахме дестинацията си: морски бряг. Ти не беше ти и това ме учуди: знаех, че трябва да си ти на това място, но не беше. Не познавах този човек, който държеше друго, по-високо момиче за ръка, и изглеждаше адски отегчен. Косата ми беше къдрава, както я къдри морската вода, солено, и вятърът я замяташе на една страна, а аз я придържах с длан, като че да не падне. Носех същите дрехи, с които съм днес, сега осъзнавам. Сутринта не помнех с какво съм била облечена насън, но явно подсъзнанието ми е помнело.

Плаша се от спомените, които прииждат към мен на вълни, както и от онези, които се отдалечават от мен със скоростта на забравяне на сън. Плаша се, че не съм застрахована от себе си.

Събудих се със странно усещане. Цял ден мисля за този сън. Рядко мисля за сънищата си, защото вече не ми говорят както преди, но този ме тормози.

Никога не съм можела да обясня усещането за свръхестественост, което нося от дете. Знам, че не съм единичен случай и че и други чувстват особена свързаност с миризми, сенки и тонове, но.

Какво от това, драги, какво от това.

Земята няма нищо общо с мен.