Сънувах задъхан сън. Търсех нещо в изоставена сграда през горещ летен следобед, батерията на телефона ми падаше, навсякъде имаше китайци с жълти тениски. Беше тихо, както е тихо само през лятото, със смърт и тъга във въздуха. После се гонехме на някаква гара и в крайна сметка стигнахме дестинацията си: морски бряг. Ти не беше ти и това ме учуди: знаех, че трябва да си ти на това място, но не беше. Не познавах този човек, който държеше друго, по-високо момиче за ръка, и изглеждаше адски отегчен. Косата ми беше къдрава, както я къдри морската вода, солено, и вятърът я замяташе на една страна, а аз я придържах с длан, като че да не падне. Носех същите дрехи, с които съм днес, сега осъзнавам. Сутринта не помнех с какво съм била облечена насън, но явно подсъзнанието ми е помнело.
Плаша се от спомените, които прииждат към мен на вълни, както и от онези, които се отдалечават от мен със скоростта на забравяне на сън. Плаша се, че не съм застрахована от себе си.
Събудих се със странно усещане. Цял ден мисля за този сън. Рядко мисля за сънищата си, защото вече не ми говорят както преди, но този ме тормози.
Никога не съм можела да обясня усещането за свръхестественост, което нося от дете. Знам, че не съм единичен случай и че и други чувстват особена свързаност с миризми, сенки и тонове, но.
Какво от това, драги, какво от това.
Земята няма нищо общо с мен.
времето тук блика на тласъци – като петрола 