nevermore

Този град яде душѝ и цапа с кални петна
новите ти ботуши. Косата също не изглежда добре,
тенът е неравен и нямаш нито една
причина да не се прибереш.
Наопаки и назад нещата вървят,
като този стих, като лоша инверсия –
още един похват, който никой не ползва,
защото е демоде.
Ти си себе си, не друг човек.
Обстановките са ръбати, не обли.
Не си тези щастливи хора,
не си празника, нито идилията.
Най-добре наистина се прибирай.
Ти си този, който върви срещу себе си,
ти си строител на замък от сол,
паднала от очите ни.
Нищо няма да спре тази разруха:
червените светофари, опасните плочки
под краката ти,
прахта, която се вдига и спуска,
и просмуква в косата,
са ставите на света ти.
И пак у тебе се надига бяс,
подобно отчаяние.
Ругаеш срещу последния трамвай,
който не успяваш да хванеш.
Заваля и няма място
за повече вода. Сълзата дели
оцелелия от удавника.