понякога говоря смело

Много пъти съм разказвала тази история, но всеки път се сещам още нещо, та ето пак:

Разбира се, помня, че съм чувала Остава още съвсем малка по радиото. Имахме уредба вкъщи, която ми се струваше огромна, и по която освен няколко диска на нашите, регулярно се въртеше БГ радио.

Но страстта към тях датира от малко по-късно, когато в гимназията изслушах След любов по време на война една сутрин и вървях към метрото с Парите в ушите си, и ми харесваше ужасно много. Всъщност това беше първата песен, която съзнателно захаресвах.

Мини тяло беше първо просто заглавие, което ми допадаше, оттам никнейм къде ли не (а преди това ги сменях постоянно… постоянно!) и така, по една ирония или друга, до ден днешен, дори в скайп, който ползвам само за работа, най-безсрамно си се славя като мини тяло. Колегите ми нямат нищо против.

Получавала съм странни въпроси около това потребителско име, но този е изборът, който направих още на 15 и ще се придържам към него.

Мини тяло не ми е любимата песен на Остава, но я познавам от първите ноти на живо, още преди дори музиката да е започнала. Мини тяло е песен, поради която съм се запознавала с хора, която съм пяла на хора, по която съм запалвала хора, която съм направила толкова свързана със себе си, че вече ми е неестествено да е другояче. Мини тяло е песен, на която съм обичала, на която съм страдала, която съм пяла с цяло гърло всеки път, в който съм я чувала на живо, която не ми е омръзвала никога. Мини тяло е песен, с която много дълго мислех, че се обръщам към някого – дори без конкретен адресат. Обаче наскоро ми светна, че това би била най-естествената песен, с която някой да пише на мен. И въобще на някого, когото обича.

Защото ела с мен, този смел рефрен, е едно ужасно просто, но и ужасно хубаво нещо да кажеш на някого.

А някои песни са много прости, но можеш да ги слушаш десетки пъти един след друг.

Просто защото са толкова хубави.