вече не знам дали нещо се е променило
защото всичко е каквото
зимата е отчайващо дълга
но нещо все пак прищраква
трепти като нервен мускул
за да покаже че има движение
когато ти казвам че можеш да се промениш
имам предвид по всеки параграф
което би било остроумно ако пишеше проза
сега вече знам че човек е най-милостив преди края
сякаш казва виж аз те оставям
но толкова съжалявам
а аз царица на ритуалите по справяне
прибирам зад ухото си косата
само от лявата страна никога от дясната
закъснявам точно със седем минути
лягам прекалено късно всеки път
събуждам се в страх и смътност
и чета хороскопа на няколко места
за всеки случай
тук има прекалено много хора улиците са задръстени
опитвам се да избягам от потока
но както винаги се хвърлям право в него
в нито една от цели две книжарници
няма книгата която търся и ако се замисля
това е метафора на целия ми живот
предлагам си само изчерпани възможности
и после се чудя какво не е наред
пред църквата пет-шест момчета ритат срещу едно момиче
момичето е много добро и ги размазва
такива дребни чужди победи са ми важни
и после разбитите плочки букинистите отляво
защото трябва някой в този свят да е на загуба
днес вече не мирише на зима има слънце и даже
да не допиша това (а ако не днес никога няма)
те ме обожават
и това е изцяло мой проблем
времето тук блика на тласъци – като петрола 