Преди години бях чела интервю с Еванджелин Лили, което се провеждаше в къщата ѝ на брега (може би е бил временен дом, все едно). Интервюиращата разказваше как Лили я кани да седне, после с бавни, спокойни движения прави чай, докато от стереото тихо се носи Дженезис.
Така си представям сутрините си, когато заживея сама. Ставам достатъчно рано, за да посрещна деня спокойно. Вървя бавно, за предпочитане боса, из вкъщи (подът е дървен). Звучи лежерна музика, може би Нувел Ваг или Тийвъри Корпорейшън. Правя кафе, защото не пия чай. Гледам през прозореца. Усмихвам се на себе си. Животът не е страшен.
Така помня Италия: като тиха, спокойна утрин. Ленив юни. Такава представа имам за тази страна и всичко, свързано с нея, вероятно и от филмите, които съм гледала, и от книгите, които съм чела.
Не знам какво ме чака в този живот, но искам да спра да задавам въпроси. Или конкретно един глупав въпрос: защо. Ами защото така.
И в крайна сметка, Габриела, изборът е твой.
времето тук блика на тласъци – като петрола 