wide open on the pillow

Разбирате ли, понякога много ми се иска да бъда друг човек, но не мога и това ме побърква.

Мъчно ми е за всички хора, с които ни е разделило разстоянието; дори когато разстоянието е било само претекст. Мъчно ми е за един друг човек, когото изпратих с еднопосочен билет. Мъчно ми е, че никога повече няма да стъпя в онзи апартамент на двайсет минути от центъра, в който веднъж посрещнах Нова година с червена риза и много пъти след това лежах на дивана срещу камината, чудейки се какво правя със себе си. Мъчно ми е, че животът се променя – неизбежно, по една или друга причина – и няма нищо, което да направя, за да го спра.

На този ден преди три години съм била във Верона. Гледам се, с кривата си усмивка, облечена с риза, която отдавна съм забравила в гардероба. Колко близо съм била животът ми да стане безкрайно хубав и безкрайно тъжен. Колко е ужасяващ фактът, че никога не знаем колко близо сме до щастието и до нещастието.

Винаги се чудя от какво стоя на косъм.

Може би всички хора, които са ми казвали, че приемам нещата твърде сериозно, са прави. Но не знам как да го променя и не знам дали има смисъл. Пиша това за себе си, защото ще искам да си спомням, че съм се чудила. Всъщност си спомням, че съм се чудила и преди: на 17, когато един съученик прокара ръка пo бедрото ми в час по Етика. Реагирах остро и ми беше казано, че много се стягам. Не знам как да не го правя, не умея да съм другояче.

Не се помня несериозна, импулсивна. Не изпитвам носталгия по детството си, защото не беше детство в истинския смисъл на думата. Животът ми започна, когато се научих да се отделям.

Не вярвам, че човек се променя. Ето че и аз съм един и същ човек. Over and over and over again. Обаче понякога така ми се иска да приемах нещата, без да ги обмислям, да не обръщам всичко навътре, да се пусках по течението, да не преценявах, да бях спонтанна.

Непосилната лекота и т.н.

Лягам си. Ебаси, май ще трябва да се заобичам такава.