Събудих се в седем сутринта. Събуждане като сепване. Трябваше няколко пъти да си повторя, че всичко е наред.
Всичко е наред, всичко е наред, всичко е наред.
***
Две-три седмици, след като съм написала горното, най-накрая се сетих за песента, която му подхожда напълно.
Съвсем като на филм беше. Стоях, облегната на мост. Реката под краката ми почти не се движеше. Някой отстрани каза Чакам нивото ѝ да се вдигне, че да си топна краката. Засмях се. Една цигара догаряше в лявата ми ръка. Ти дойде, пуснал How Soon Is Now, с едно полско цвете в ръка и го забоде в косата ми.
Количеството писане е обратнопропорционално на количеството щастие.
***
По една или друга причина не мога да открия любимата си снимка с него. На нея седим на пейка, аз съм седнала на коленете му, той пуши, аз ям царевица на кочан. Изглежда сърдит на нея, но предимно така си го спомням. И си приличаме някак по тази сърдитост.
Нейсе, намерих друга любима. Аз, разбира се, пак ям, този път малини, които сме набрали заедно в едно село в Рила, но той не е сърдит. И така си го спомням.
Нямаме много снимки заедно, може би заради това непрекъснато се опитвам да заснема света около себе си; за да си спомням. Времето е жесток заличител и се улавям, че забравям. А така не ми се иска.
Три години без татко днес.
*Сега при Тея видях, че май е buried. Ох, пак важи. Пак важи. Но misheard lyrics are my life.
Малко сън, много цигари, един немного голям куфар, живот сама, доста преборени натрапчиви мисли, паника и страх, няколко много добри решения, няколко много лоши. Тръгване и връщане. Кой знае колко загубени обици, пет страхотни концерта, една шепа не съвсем лоши стихотворения, едно камъче, което успях да дам на когото трябваше, един град, който стана дом.
Бях смела и спонтанна, и много гневна. Още има неща, които не мога да променя, но все по-често имам куража да се променям. Мисля, че няма нещо, през което да не мога да мина. Миналото най-сетне (или поне засега) спря да ме вълнува. Започнах да мисля преди всичко за днешния ден. Събрах се със себе си.
Радвам се, че съм минала точно по тези преки и непреки в съществуването си, радвам се за всичко случило се. Благодарна съм за нещата, от които си тръгнах, както и за нещата, които си тръгнаха от мен. Още по-благодарна съм за всичко, което остана. Радвам се, че още има неща, които мога да наричам свои. Оказа се, че мога да прощавам.
времето тук блика на тласъци – като петрола 