Имам история с всяка любима песен на Боуи.
Зима, девет часът сутринта, аз танцувам по чорапи вкъщи на Blue Jean, няколко месеца по-късно, по никое време, почти в полунощ, на Station to Station, но вече боса, защото е твърде топло, Modern Love, чута в саундтрака на Frances Ha, Let’s Dance, докато чакам 94, Afraid в 20-ката, след като си бях купила онази огромна розова пола, която нося прекалено рядко, Bring Me the Disco King през зимата, докато зъзна по Моста на влюбените една неделя, Love is Lost със съобщението Щях да постна същото, China Girl, защото някои казват, че приличам на азиатка, но също и покрай един бивш гръцки ресторант на Съборна, Moonage Daydream пред Дом на киното, Slow Burn, която ми се прислуша неистово в един горещ августовски следобед, I’ll Take You There и ситните ми крачки по Кишинев по път към стария офис, Criminal World през ноември 2015 г., първата му песен, която харесах, Wild is the Wind на спирката на трамвая и в отговор на Кажи песен с W, 5:15 The Angels Have Gone в 5 сутринта на плажа в Созопол, с една открадната факла и неприлично количество смях, Ashes to Ashes в Стърлинг с Ати, Heroes в ужасно малката ни кухня в Лисабон, призори, аз, Пончо и Ондре седим и си мълчим, а когато песента свърши, си лягаме, без да си казваме каквото и да е, защото няма нужда.
И разбира се, Heathen и онзи тежък, дъхав декември, и онзи мразовит, бавен трамвай, и онази безчувственост към света, която ме беше обзела, и все пак натрапчивото усещане, че това време е ухаело на нещо, може би на пепел, мъгла, бор, грешни автобуси и тежки книги. Нямам представа, всичко е като в сън.
Споменът ме е напуснал, защото аз го напуснах първа. Но как да знаем кое от нещата, които ни се струват непоносими, ще искаме да си спомняме, когато ни мине?
времето тук блика на тласъци – като петрола 