Monthly Archives: September 2018

my feet are on their last legs

Не знам къде потънаха думите, трудно е.

Не се харесвам такава. Невдъхновена и зациклила. Мълча повече и е очевидно, а това никога не значи нищо хубаво. Но темите са все същите, а и вече съм достатъчно голяма да знам, че някои неща и веднъж да се кажат, стига. В някой хубав сценарий няма да се налага да повтарям. Макар че знаем, че съм царица на повтарянето. Може би защото и много забравям. Забравям и крайниците ми изтръпват, и ето че отново идва есен, а аз по-скоро бих си отрязала езика, отколкото да цитирам някои свои любими поети отново. Как беше? Намразих цели жанрове.

Да, идва есен. Не обичам есента, но обичам хладината и сгушването.

И се страхувам, но от какво се страхувам всъщност? Че all of my wrongs (…) will come back to haunt me? Че винаги мога да загубя онова, което имам? Или че това е всичко, което имам?

Истината е, че мисля, че съм ужасна понякога, и това толкова ме притеснява, че непрекъснато търся потвърждение, че всъщност не съм ужасна. И се опитвам да свръхкомпенсирам. И правя разни неща, за да се презастраховам. Понякога не знам дали съм луда, или просто съм жена.

От една страна, се радвам, че съм по-голяма, защото се чувствам по-добре в много отношения. Живея сама, купувам прясно мляко, плащам ток, знам как да засека водомера и дори мога да забия някой и друг пирон. Не ме е страх от тъмното и  помня пътя до вкъщи дори когато съм на два големи рома. Не ме притесняват три-четири-пет килограма отгоре и никога не си помислям, че няма да ям, за да балансирам. Измъкнах се от кошмара на хранителното си разстройство (не сега, но все още е важно). В някои дни това е единственото, което ми дава увереност, че ще преборя и други неща. Вече знам, че никога не чувам първата аларма, затова навивам по няколко, вместо да предупреждавам някой да ме събуди. Знам, че каквото и да правя, закъснявам с няколко минути, където и да отивам. Осъзнах, че хиляда пъти повече предпочитам да изчистя, отколкото да сготвя. От месеци не съм чела поезия. Пощата ми е задръстена. Животът вече не е така вълнуващ, както когато бях тийнейджърка. Песните все по-рядко ми говорят (а уж музиката е най-важното за мен), спомените ми все по-рядко са олфакторни (а се кълна, че това ми е най-развитото сетиво), въобще, светът се разомагьосва и все по-рядко изпитвам удоволствието на нещо ми се случва за пръв път. Което означава, че нещата не ме раздвижват и разместват както преди, но също и че не болят толкова (когато болят). Безумно ме напряга съревнованието, в което се превръщат тези години, и негласната битка, която се води между всички ни кой има най-добър живот. Вече не искам да имам най-хубавото тяло и най-хубавото стихотворение, но най-добър живот? О, разбира се, и аз го искам.

Но искам и да съм щастлива, а не мисля, че двете неща съжителстват успешно.

—

Този град е познат, но аз вече не съм същата.
Чувството отдавна е развързано. Връзките – скъсани,
влачени дълго и бавно по сушата.
И все по-хлабав става мостът между мен и тая територия,
разказвам едни и същи истории от твърде отдавна,
присмивам се на гостите, дошли,
за да не се привържат никога към мястото, което обитават.
И все пак София единствена ловко се преструва,
ако ще и на кръпки, на това, което ми е нужно.
Тя е толкова малка, че ме плаши
как на всеки ъгъл срещам на различна възраст
себе си, оглеждаща се в локвите.
Този град няма поезия във въздуха,
няма море, сол и подводници,
има привкус на минало и намек за бъдеще.
Когато се връщам, е неудобно,
когато си тръгвам, не знам дали ми се връща.

Понякога дори не зная дали си отиваме,
но е най-близкото нещо до дом, което имам.