Този град е познат, но аз вече не съм същата.
Чувството отдавна е развързано. Връзките – скъсани,
влачени дълго и бавно по сушата.
И все по-хлабав става мостът между мен и тая територия,
разказвам едни и същи истории от твърде отдавна,
присмивам се на гостите, дошли,
за да не се привържат никога към мястото, което обитават.
И все пак София единствена ловко се преструва,
ако ще и на кръпки, на това, което ми е нужно.
Тя е толкова малка, че ме плаши
как на всеки ъгъл срещам на различна възраст
себе си, оглеждаща се в локвите.
Този град няма поезия във въздуха,
няма море, сол и подводници,
има привкус на минало и намек за бъдеще.
Когато се връщам, е неудобно,
когато си тръгвам, не знам дали ми се връща.

Понякога дори не зная дали си отиваме,
но е най-близкото нещо до дом, което имам.

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s