Да

Не

не плаче пред хората
не се оплаква
не мълчи на масата
не говори за себе си
не припада и
не вика бърза помощ
не отива на психоаналитик
не реже вените си
не се драматизира
не престава да работи
не потъва в алкохол
не се поддава на отчаяние
не имитира щастие
не се смее изкуствено
не премълчава нарочно
не изпитва агресия
не изпитва жал
не отказва цигарите
не променя себе си
не си взима отпуска
не тръгва на стоп
не ражда изкуствена самота
не се обгражда с хора
не прописва стихове
не слуша различно музика
не си води дневник
не спира с четенето
не престава да се люби
не губи удоволствие
не се отказва от насладата
не пропуска радостта
не залоства смеха си
не изпитва желание да се махне
не бяга
не говори за себе си
не мълчи на масата
не се оплаква

просто понякога
усеща непреодолимо желание
да изчезне в шепите си

(Емауил А. Видински)

Excuse me, can you not see that I’m driving?

“(…) and you know, Tom [Waits], for most of his life, he was pretty much the embodiment of the tormented contemporary modern artist, trying to control and manage and dominate these sorts of uncontrollable creative impulses that were totally internalized.

But then he got older, he got calmer, and one day he was driving down the freeway in Los Angeles he told me, and this is when it all changed for him. And he’s speeding along, and all of a sudden he hears this little fragment of melody, that comes into his head as inspiration often comes, elusive and tantalizing, and he wants it, you know, it’s gorgeous, and he longs for it, but he has no way to get it. He doesn’t have a piece of paper, he doesn’t have a pencil, he doesn’t have a tape recorder.

So he starts to feel all of that old anxiety start to rise in him like, ‘I’m going to lose this thing, and then I’m going to be haunted by this song forever. I’m not good enough, and I can’t do it.’ And instead of panicking, he just stopped. He just stopped that whole mental process and he did something completely novel. He just looked up at the sky, and he said, ‘Excuse me, can you not see that I’m driving? Do I look like I can write down a song right now? If you really want to exist, come back at a more opportune moment when I can take care of you. Otherwise, go bother somebody else today. Go bother Leonard Cohen.’”

una mattina

Сутрини, в които се будя на тъмно, ти си на няколко сънувани живота разстояние, но топлината ти заявява плътно присъствие. Преди да се насиля да стана, облак е прихлупил слънцето. Изчаквам да се разбудиш съвсем, за да дръпна завесите: минало е време, има светлина, която да влезе. Но прозорците са запотени, първият знак за есен, първият сигнал за разликата между вътре и вън. Ще ми се да е един от дните, в които оставаме тук, на топло, но не е; ще ми се да е ден, в който само чета и от време на време ти се усмихвам сънено, но не е; но все пак и такива дни предстоят.

Сядам до теб на крайчеца на леглото, с едната ръка държа кафето, другата е върху рамото ти. Казвам: Стой спокойно, имаме още няколко минути.

Всичко е в тези няколко минути.

stream of unconsciousness

Ето защо мразя да вървя без слушалки: чувствам се уязвима. Нещата се натъжават без конкретна причина. Всички са прекалено близо. Нямам какво да дам на дядото, който продава цветя на улицата, на която живея, и това ме натъжава и ме ядосва. Понякога купувам букети за приятелките си от него. Никога само за себе си. Никой никога не ми е купувал цветя от него. Градът е прекалено тих, настръхнал, самотен. Мирише на цигари и въобще на вечер, в която пиеш твърде много. Колите, минаващи по релсите, ми носят особено неприятни спомени. Обичам звука, но не искам да си спомням. От една кола звучи много сълзливо ню уейв парче. Музика за чичовци? На мен си ми харесва. Не слушам джаз, соул, фънк, класическа музика и не ми пука, окей съм с това, дори да значи, че съм кон с капаци. Слушам музика, която ме прави тъжна, гневна и замислена. И после защо… Не виждам добре и с тези очила и ме е страх да отида на лекар, но миналата седмица ми хрумна, че не ме е страх от всички лекари, защото с някои неща нямам проблеми (гениално) и не ме е страх. Но ме е страх, че хората умират, разбира се, не както ме беше страх преди три години по същото време, но все още ме е много, много страх. Защо хората избират да говорят с мен за смъртта? Защото съм я преживяла? Защото имам емпатия? Защото съм мила? Мила ли съм всъщност наистина. В повечето време си мисля, че съм. В повечето време даже мисля, че съм твърде мила. А понякога съм мила, защото се страхувам, че никой няма да ме приеме с лошите ми черти. (Което си е чиста измама.) (Това е от нещата, които не трябва да казвам.) И това е най-лошото. Баща ми, за този страх обвинявам теб. Баща ми, разбира се. Непривично ми е да кажа татко. Никога няма да мога да изрека тази дума, без да се препъне на езика ми. Или кой знае. Трябва да си купя яке. И цвете. И ти няма да се промениш, но ще пораснеш. Много ми се ще да те дочакам.