stream of unconsciousness

Ето защо мразя да вървя без слушалки: чувствам се уязвима. Нещата се натъжават без конкретна причина. Всички са прекалено близо. Нямам какво да дам на дядото, който продава цветя на улицата, на която живея, и това ме натъжава и ме ядосва. Понякога купувам букети за приятелките си от него. Никога само за себе си. Никой никога не ми е купувал цветя от него. Градът е прекалено тих, настръхнал, самотен. Мирише на цигари и въобще на вечер, в която пиеш твърде много. Колите, минаващи по релсите, ми носят особено неприятни спомени. Обичам звука, но не искам да си спомням. От една кола звучи много сълзливо ню уейв парче. Музика за чичовци? На мен си ми харесва. Не слушам джаз, соул, фънк, класическа музика и не ми пука, окей съм с това, дори да значи, че съм кон с капаци. Слушам музика, която ме прави тъжна, гневна и замислена. И после защо… Не виждам добре и с тези очила и ме е страх да отида на лекар, но миналата седмица ми хрумна, че не ме е страх от всички лекари, защото с някои неща нямам проблеми (гениално) и не ме е страх. Но ме е страх, че хората умират, разбира се, не както ме беше страх преди три години по същото време, но все още ме е много, много страх. Защо хората избират да говорят с мен за смъртта? Защото съм я преживяла? Защото имам емпатия? Защото съм мила? Мила ли съм всъщност наистина. В повечето време си мисля, че съм. В повечето време даже мисля, че съм твърде мила. А понякога съм мила, защото се страхувам, че никой няма да ме приеме с лошите ми черти. (Което си е чиста измама.) (Това е от нещата, които не трябва да казвам.) И това е най-лошото. Баща ми, за този страх обвинявам теб. Баща ми, разбира се. Непривично ми е да кажа татко. Никога няма да мога да изрека тази дума, без да се препъне на езика ми. Или кой знае. Трябва да си купя яке. И цвете. И ти няма да се промениш, но ще пораснеш. Много ми се ще да те дочакам.