Станах ли жена?

Много ми е удобно, както съм си сега, с някои дребни изключения. Нося черно поло, ноктите ми са квадратни. Не прекалявам с бижутата. Спиралата ми не се размазва, научих се да не си пипам лицето и косата постоянно. Ходя с вързана коса. Когато е пусната, тя е трайно къдрава. Вече не си такава, нито с тази права коса. Всичко в мен изглежда горе-долу подредено. Рядко правя нещо спонтано, камо ли нещо глупаво. Пак бърборя много, но не пред всички и все по-рядко онлайн. Започнах да пиша в тефтер, но не мисля, че това е причината. Той е по-скоро органайзер, а не дневник, та там пиша по два реда на ден. Избягвам да слушам тъжни песни, трудно ми понасят. Лесно се плаша. Мисля, че освен всички останали страхове, имам и клаустрофобия. Мразя да се тревожа, но продължавам да го правя, по-силно е от мен. Тревожността не е каприз, прищявка, преувеличаване. Тя е. Най-лошото на тревожността е, че те парализира – не можеш да се ядосаш и да си излееш гнева; можеш да се разплачеш, но некачествено. Тревожността е примка, също като в онази част на Хари Потър, в която героите са омотани в някакво растение и то ще ги удуши, ако не се отпуснат. Ето така се усеща тревожността. И е адски трудно да се отпуснеш.  Надявам се нещата да се раздвижат – но не прекалено, не кардинално – с идването на пролетта. Разбира се, как можах да забравя: копнея за пролет и за жълти кецове. Както винаги. Спокойно, и аз не мога да открия смисъла от този текст – сигурно защото няма.

P.S. Имам нужда от нова музика спешно!