„Сега ше се прераждаме“

Когато бях на 17, един ден взех спонтанното решение да отрежа косата си, която по онова време беше доста дълга.

Прибрах се и се разревах, разбира се, а после няколко седмици си повтарях, че не косата ме прави красива и не може да рева за някаква коса и да разчитам, че косата ще ме спасява в грозни дни или в тъпи дни, или че изобщо мога да разчитам на нея за самочувствието си и т.н. Което и е вярно, и не е, но както и да е.

Ако някога косата ми вдъхваше увереност, то години по-късно работата ми имаше същата функция. Караше ме да се чувствам смислена, създаваше ми посока. Бях стигнала дотам да се определям чрез работата си, да верифицирам съществуване чрез нея. Пък и харесвах това, което правех, и защо не, мисля, че бях добра в него.

Но толкова мечтаната, толкова добре звучащата на хартия, толкова впечатляващата в очите на други хора работа ме смазваше. Бих написала книга на име Книгоиздаване: нещата не са такива, каквито изглеждат, но ще направя това, когато стана на 74 .

Тръгнах си. Отне ми страшно много време, но си тръгнах.  И да, чувствам се страшно освободена. Не искам работата ми да определя що за човек съм, да ме прави повече или по-малко интересна. Аз не съм това, което работя.

Няма да кажа, че не ми е мъчно или че няма да ми липсва. Напускайки тази работа, все едно себе си напускам.

Мога да си хапя устните до кръв, мога да се притесня за двеста и осемнайсет неща наведнъж, мога да бъда драматична колкото си искам, защото това поне със сигурност го мога, но въпреки това пролетта стремглаво пристига, вече дори си обух кецове няколко пъти, Ицо Хазарта има нова песен, неща се случват и животът не спира за никого.