озон

Не си чета хороскопа, но все така мисля за бъдещето. Винаги мисля с едно време напред (или назад, но бъдещето ме занимава много повече, отколкото миналото, не съм се отметнала от това). М. каза, че вече не бързам така, както преди, но да не се лъжем, в мен живее едно рогато същество (не си чета хороскопа – наистина!), което просто непрекъснато бута, бута, бута напред. И е някакъв смотан парадокс това, че бутам  напред от страх да не изпусна някакви неща, а после съзнавам, че така или иначе каквото има да става, ще стане.

Може би викингите са прави, може би съдбата ни така или иначе е предначертана. Каквито и избори да направим. Тази концепция винаги ми е харесвала, независимо откъде точно произхожда. Успокоява ме някак.

Прекарвам много време в обмислянето и осмислянето на отношенията с майка си. Все още е човекът, на когото искам да кажа всичко и бързам да кажа всичко, но и все така изпитвам непоносимост към това да не е на моето мнение. Приемам го като предателство и уви, се съмнявам в собствените си решения, когато мненията ни не съвпадат. Освен това се притеснявам за нея, както тя се притеснява за мен. След малко повече от месец навършвам възрастта, на която тя ме е родила. Не знам дали има някакво значение, но това е един неоспорим факт. Все по-малко детето, все повече майката. Едно знам със сигурност: трудно е да си самотен родител, но е и трудно да си дете на самотен родител, защото всички емоции, които обикновено разпределяш ако не поравно, то поне някак, се прехвърлят върху един човек. Всички отговорности, всички очаквания, всичко. Дали заради това толкова често се чувствам натоварваща?

Издателството не ми липсва. Работата с текст – да, но не мястото не. Бавно, но сигурно се връщам към четенето. Книгите отново имат някаква стойност за мен. Странно как когато си тръгнеш от нещо, което изобщо не е било за теб (в случая като атмосфера, не като тип дейност, но нейсе), не изпитваш никакво съжаление. Вярно, в деня, в който напуснах, ми идеше да заплача с глас. И плаках доста, да. Но само в този ден.

Като контрапункт на това, аз винаги си липсвам. Всъщност ми липсва някаква украсена представа за мен самата или даден период от живота ми. Неща, които са ми били важни и интересни, неща, които съм изпитвала за пръв път или изричала за пръв път. Да мисля, че оттук нататък животът ми ще бъде равен и никога повече няма да ми липсва период от живота ми, защото не ми предстои нищо, е глупава мисъл. Давам си сметка, че не периодите са били особено интересни; начинът, по който съм изживявала случващото се, го е направил важно, пълнокръвно, заслужаващо си носталгията. Никой не ми е отнел младостта, нито насладата от откривателството. Нещата не ми се случват, аз се случвам.

Знам, че си за мен, защото всяко сложно решение, което сме взимали, сме взимали напълно безпроблемно. И тръгването, и оставането, и мърдането встрани. Движението никога не е било трудно, а какво по-важно от това. И то за двама души, които безпогрешно се разпознават като инертни. Какво да кажа? Вече нямам извинение да се измъчвам за неща, които са наред.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s