Дядо ми също е имал ex libris. Винаги съм свързвала любовта – не, нуждата – си от книги именно с него, въпреки че в семейството ми всички са четящи. Не е ген, с него нямаме общи гени. Помня този властен, висок мъж. В ръката му винаги имаше цигара. Имаше стотици книги и винаги си купуваше още, заемаше още. Беше научил руски само с четене. Беше минал през депресия. Баба ми му се възхищаваше по начин, по който никога не съм виждала жена да се възхищава на мъж.
Дядо ми имаше зелени, почти змийски очи. Като очите на баща ми. Ще ми се и аз да имах тези очи.
Баща ми ужасно ми липсва. Невинаги, признавам. Има дни, в които дори не се сещам за него. Но в някои дни липсата се усеща чудовищно. Онзи ден тръгнах да пиша това и се спрях, но защо да се спирам. Баща ми ми липсва повече сега, отколкото ми е липсвал през целия ми живот, когато така или иначе го е нямало. Не съм забравила гласа му, но ми се ще да можех да поговоря с него поне веднъж. Веднъж преди години ми се стори, че го видях в метрото. Не се приближих. Не посмях. И от страх, че можеше да е той, и от страх, че можеше да не е.
Татко, къде си сега? Има ли интернет, за да прочетеш това? Мислиш ли, че е тъпо? Чуваш ли ме, когато ти говоря? Виждаш ли колко си приличаме? Какво ти е минало през ума накрая? Ще се срещнем ли някъде?
Хайде де, недей да мълчиш. Не се страхувай. Всичко е простено.
времето тук блика на тласъци – като петрола 