Monthly Archives: May 2019

I’ve been drifting for a long, long time

Много обичам да се возя в метрото. Не, наистина.

Спотифай ми пусна тази песен и се сетих как я чух за пръв път, бях в метрото, в старо влакче, на крайна седалка, съвсем до вратата, в първия вагон. Беше лято и климатикът беше усилен докрай.

Обичам всичко, миризмата на метро, да наблюдавам хората, които се возят, да се оглеждам в стъклата на вратите. Вероятно пръст в това има споменът как с баща ми се возим в кабината на машиниста – толкова отдавна, когато повечето хора в България не са помирисвали метро. Помня как ме заведе в депото и обядвахме с мъжете, които работеха там. Беше лято, слънцето прежуряше. Този спомен е много бистър в главата ми, не знам защо. Помня това място съвсем ясно, а съм била там само веднъж. Може би трябва да се върна, но чувствам, че ако споменът не кореспондира с реалността, ще загубя някаква миниатюрна част от баща си. Боже, какъв абсурд.

24

Дипломирах се, притеснявах се, обичах, притеснявах се, обичаха ме, притеснявах се, драматизирах, притеснявах се, напуснах, притеснявах се, започнах друга работа, притеснявах се. МНОГО СЕ ПРИТЕСНЯВАХ.

Направих поредния неуспешен опит за дневник. Зарязах го. Вече не пиша почти нищо – не просто в дневника, а по принцип. Ако четете този блог сравнително редовно, вероятно сте го усетили; и се чувствам леко гузна заради това, но и не виждам как писането би могло да се случи насила. Все си мисля за Труман Капоти, който пишел всеки ден и така станал толкова добър. Да, сигурно писането идва с писане. Но просто нямам тази потребност. Като с книгите, които не довършвам. Защо да го правя насила? Естествено, тревожа се, че съм имала талант и съм го изгубила, но предпочитам да мисля, че тези неща не се губят. Maybe I’m on a hiatus.

Записах се на португалски. Напомням си никога да не забравям, че е привилегия да ми се отдава ученето на език. Не е толкова често срещано и не е без значение.

Преместих се. Два пъти.

Започнах да чета отново. Книгите започнаха да ме вълнуват отново.

Наистина спрях да се обръщам назад. Носталгията ми се свежда само до няколко песни, но вече и те не ми напомнят нищо кой знае какво. Имаше време, в което всичко ми напомняше на друго нещо, всичко беше важно, във всичко можех да се припозная… не знам дали с годините нещата придобиват по-малко тежест, или просто това е да пораснеш. Обичам ученическите-си-и-малко-след-тях години, бяха чудесни, вълнуващи, страшни, мъчителни, наситени с какво ли не, но не бих искала да се върна назад. Не смятам дори за секунда, че животът ми някога преди е бил по-добър от сега. Сега е най-добрият ми живот.

Щастлива съм. Би било безотговорно да кажа каквото и да е друго.

sei lá

Преподавателката ми по португалски каза, че от време на време съм докарвала произношение досущ на португалка. Което не е малко, предвид че самите португалци не признават, че някой освен самите тях говори езика им.

Иска ми се да мисля за това, за нещата, в които ме бива, вместо постоянно да се тормозя за онези, в които си мисля, че не ме.

Затова този текст свършва тук, преди по навик да се разбъбря за всичко, което ме тревожи, например, че не се справям достатъчно добре в нещата, които правя, или че не уча достатъчно бързо, или че имам петно на чорапогащника, или че закъснявам, или че не съм достатъчно добър човек и блаблаблаблабла