24

Дипломирах се, притеснявах се, обичах, притеснявах се, обичаха ме, притеснявах се, драматизирах, притеснявах се, напуснах, притеснявах се, започнах друга работа, притеснявах се. МНОГО СЕ ПРИТЕСНЯВАХ.

Направих поредния неуспешен опит за дневник. Зарязах го. Вече не пиша почти нищо – не просто в дневника, а по принцип. Ако четете този блог сравнително редовно, вероятно сте го усетили; и се чувствам леко гузна заради това, но и не виждам как писането би могло да се случи насила. Все си мисля за Труман Капоти, който пишел всеки ден и така станал толкова добър. Да, сигурно писането идва с писане. Но просто нямам тази потребност. Като с книгите, които не довършвам. Защо да го правя насила? Естествено, тревожа се, че съм имала талант и съм го изгубила, но предпочитам да мисля, че тези неща не се губят. Maybe I’m on a hiatus.

Записах се на португалски. Напомням си никога да не забравям, че е привилегия да ми се отдава ученето на език. Не е толкова често срещано и не е без значение.

Преместих се. Два пъти.

Започнах да чета отново. Книгите започнаха да ме вълнуват отново.

Наистина спрях да се обръщам назад. Носталгията ми се свежда само до няколко песни, но вече и те не ми напомнят нищо кой знае какво. Имаше време, в което всичко ми напомняше на друго нещо, всичко беше важно, във всичко можех да се припозная… не знам дали с годините нещата придобиват по-малко тежест, или просто това е да пораснеш. Обичам ученическите-си-и-малко-след-тях години, бяха чудесни, вълнуващи, страшни, мъчителни, наситени с какво ли не, но не бих искала да се върна назад. Не смятам дори за секунда, че животът ми някога преди е бил по-добър от сега. Сега е най-добрият ми живот.

Щастлива съм. Би било безотговорно да кажа каквото и да е друго.