I’ve been drifting for a long, long time

Много обичам да се возя в метрото. Не, наистина.

Спотифай ми пусна тази песен и се сетих как я чух за пръв път, бях в метрото, в старо влакче, на крайна седалка, съвсем до вратата, в първия вагон. Беше лято и климатикът беше усилен докрай.

Обичам всичко, миризмата на метро, да наблюдавам хората, които се возят, да се оглеждам в стъклата на вратите. Вероятно пръст в това има споменът как с баща ми се возим в кабината на машиниста – толкова отдавна, когато повечето хора в България не са помирисвали метро. Помня как ме заведе в депото и обядвахме с мъжете, които работеха там. Беше лято, слънцето прежуряше. Този спомен е много бистър в главата ми, не знам защо. Помня това място съвсем ясно, а съм била там само веднъж. Може би трябва да се върна, но чувствам, че ако споменът не кореспондира с реалността, ще загубя някаква миниатюрна част от баща си. Боже, какъв абсурд.